Аптахар се върна пръв от отряда си, присъедини се към Вълкодав и известно време крачи мълчаливо до вянина. Изглежда, обмисляше нещо.
— От началото на пролетта сме заедно — проговори той накрая. — А пък моя брат го уби вянин. По-малкия ми брат. Хегова опашка! Кога съм можел да предположа, че ще съм заедно с вянин? А?… Питам те!
Вълкодав нямаше какво да отговори и си замълча. Все едно, не възнамеряваше да разказва на Аптахар как самият той някога е мразил до смърт сегваните. Всички до един. Също, между другото, с причина. И как после, когато попадна в каторгата, набързо се излекува от тази глупост.
Аптахар позаглади грижливо къдравата си брада само за да я смачка след това в юмрука си.
— Ето какво, вянино… — каза той. — Може би, когато се доберем до Велимор, да вземем да си смесим кръвта четиримата? Аз, ти, Декша, Мал-Гона… Нали трябва да се поддържаме един друг. Нали не си против?
Вълкодав не беше против. Макар че кръвното побратимяване бе прекалено отговорно нещо, за да се решава ей така, без колебание. Това родство означава повече от даденото от предците, защото сам си го избираш. И ако се случи да има раздори между побратими, за тях се помни и след сто години.
— Хубаво е това — каза Вълкодав. — Но нека първо отведем владетелката.
А наум си каза: ако наистина се стигне до побратимяване, дано не пострадат и тримата старшини от сина на Човекоядеца…
— Лъчезаровците нещо поизостанаха — отбеляза Аптахар, оглеждайки се назад. Наистина, лъчезаровата хайка, която се движеше на известно разстояние зад ратниците, не си даваше много зор. Изглежда, гордият Лъчезар не искаше „да диша прахта“, макар че нямаше и помен от прах: рядко използваният път беше обрасъл с гъста жилава трева. Вълкодав погледна към своите хора. Зоркият Храброслав стоеше изправен в целия си ръст върху колата, придържайки се за предната стена, и не откъсваше напрегнатия си поглед от границите на рядката гора. Дългите, боядисани на разноцветни райета, вълнени поли на слугините се влачеха по тревата, а до всяко от момичетата крачеше по един младеж. Още петнайсетина воини се движеха в близост до колата. Може и да се случи нещо, може и да не се случи, но ще бягат, изоставяйки ранените, само в най-краен случай.
Скалната стена пред тях се издаваше в полето във формата на нос, остър и непристъпен. Ако в краен случай на Вълкодав му се наложеше да се катери нагоре, той би потърсил друго място. Надвисналите червеникави канари внушаваха респект. Доколкото си спомняше, според картата по-нататък започваше широкото устие на клисурата. По думите на Дунгорм тази клисура само изглеждала дълга и леснопроходима, но в действителност скоро завършвала в непроходима стена. А от другата страна на устието се издигала удивителна скала на кафеникави и жълти ивици. Преодолееш ли я, веднага се озоваваш на стеснения заради морените път към Препятствието.
Вълкодав виждаше как съгледвачите, които препускаха пред тях на пъргавите си коне, свиха зад скалистия нос, изчезнаха за известно време от поглед, а после отново излязоха на открито и дадоха знак с ръце, че пътят е чист.
— Ти си вянин, аз — сегванин. — Аптахар завиваше с ръка брадата си, като все така крачеше широко и неуморно. — В името на пъпа на Родана, доживяхме! Побратимихме се!…
Вървящият пешком отряд заобиколи острия издатък на скалата и тръгна да прекосява отвора на клисурата-капан. Дунгорм не беше излъгал: клисурата наистина беше впечатляваща. Изглеждаше, че по-нататък се открива изглед към привлекателна долина, просторна и губеща се в далечината. Там беше пълно със зеленина, а по едната скална стена подскачаше пенлив ручей. Отпред, като стражева кула, се извисяваше скалата с цветните ивици.
— Спящата змия! — с гордост се обади Хайгал. Тя без усилие разпознаваше родните места, които не бе виждала от петдесет години. През цялата сутрин Вълкодав я беше слушал и вече бе започнал да разбира, че може и да не разпитва Дунгорм, за да проверява думите на старицата. Така или иначе, сега не му беше до това. Той оглеждаше рядката гора, хвърляше коси погледи към дремещия Прилепчо, който се бе унесъл от равномерния му ход, и си мислеше: ако аз бях разбойник, бих… бих, може би, дори точно сега…
Момъкът съгледвач, яздещ близо до гората от лявата страна на кервана, и изправеният в колата Храброслав закрещяха едновременно. Всички глави веднага се извъртяха в тази посока.
От гората, от обагрения в червеникаво и златисто гъсталак, право срещу тях препускаха конници. Много. Сигурно към стотина. И първото, което видя Вълкодав, бяха белите маски от брезова кора, закриващи лицата им. Маските на някои от ездачите, явно по-знатните, бяха обковани. Включително и тази на главатаря. Той яздеше великолепен бял кон и с лявата си ръка размахваше меч.