Щом изскочи от гората, отрядът на нападателите веднага се раздели на две неравни части. По-малката се насочи зад каменния нос, за да нападне изостаналите витязи, а другата се спусна към вървящите пешком. Виждаше се как под копитата на конете хвърчат буци пръст със зелена трева по тях.
Колко време е необходимо на ездач, препускащ с всички сили, да премине малко повече от половин верста и да връхлети върху крачещи пешком ратници? Съвсем малко. Но ако сред пешаците никой не изпадне в паника, ако всеки войник уверено знае какво трябва да направи — то през това време и те могат да свършат доста работа. Бързо скриха кнесинята и момичетата зад колата, прикриха ранените с резервните щитове. Най-добрите стрелци се обърнаха срещу връхлитащите конници и вдигнаха предварително приготвените лъкове. След боя над Кайеранските тресавища нищо не можеше да ги изненада или изплаши. Пък и сега им предстоеше да се сражават не с неизвестна нощна сила, а с най-обикновени хора от плът и кръв, и то под яркото слънце, посред бял ден. Имаше разлика.
Суровите юнаци не си губеха времето. Измъкваха от разкопчаните, спуснати върху бедрата им колчани, рязани или бронебойни стрели и ги пускаха да летят. Добре че конниците още от самото начало бяха напълно достижими за опитен стрелец. Разбира се, не всички стрели попаднаха в целта, но няколко коне се търкулнаха на земята. А и неколцина конници тупнаха като пънове от седлата. Вълкодав засега не се хващаше за лъка: имаше време. Ратниците, добре обучени от старшините си, стреляха по команда, всички едновременно. Може би от това нямаше особена полза, но определено внушаваха страх. Веднага се виждаше, че нападателите са налетели не на изплашените придружители на керван, готови едва ли не като зайци да се разбягат из храстите, а на воини, дето съвсем не са от страхливите и са свикнали да се отбраняват.
Жадоба?… — мислеше си Вълкодав, като не се отделяше от кнесинята и следеше какво става във всички посоки. Нима отново е Жадоба? И тогава, при блатото?… А защо не?…
Усети, че гази във вода. На излизане от клисурата бързият ручея се разделяше на седем малки струи. Множество ръце незабавно подхванаха корпуса от маронгово дърво на колата, за да помогнат на наострилия уши кон.
Междувременно смъртоносната стрелба свърши работа. Разбойниците се разколебаха, дръпнаха юздите на конете си и се отклониха встрани, без да стигат до ръкопашен бой. Галирадските ратници, с щитовете в ръце, хукнаха напред. Към скалата на цветни ивици, извън капана. Ясно беше, че нападателите се стремяха не толкова да влязат в сражение, колкото да ги изплашат и да ги изтласкат настрани, в клисурата без изход. Където бе много вероятно да ги очаква засада. Да речем, трийсетина елитни стрелци с двоен запас от стрели. Напълно достатъчно.
Велиморците на коне начело с Дунгорм се постараха да дадат време на пехотинците. Те забелязаха, че разбойниците са спрели да си поемат дъх, успокоили са конете си и се готвят за нов набег — и се хвърлиха да пресекат пътя им.
Храбрите воини с готовност щяха да се сблъскат с врага лице в лице, и въпреки че доста му отстъпваха по численост, все пак да се хвърлят в неравен бой, за да защитят годеницата на своя господар. Но засега не се налагаше да се принасят в жертва. Мъдрият Дунгорм беше успял да направи с разбойниците това, които те самите не бяха смогнали да сторят с пехотинците: изплаши ги и ги накара да свърнат встрани. Спящата змия се приближи на още десет крачки. И още на десет. Какво ли имаше отпред? Съгледвачите не бяха успели да надникнат зад нея.
Е, как е, Жадоба? — каза си Вълкодав, като гледаше обърканите разбойници. Свикнали сте да режете главите на онези, които щом видят острие, веднага пълнят гащите. Но щом някой ви се озъби, с вас става същото…
Те бягаха към скалата на цветни ивици. Бягаха, увесили на гърба си щитовете, отдалечаваха се с мрачна упоритост от неизбежната смърт. Чуваха се само пресипналото дишане и тропотът на няколко десетки чифта крака. Запотените мъже с шлемове и тежки ризници от време на време злобно псуваха през зъби. Слугините, вдигнали полите си, блещеха ослепели от страх очи. Ако разбойниците притиснеха малкия им отряд и го обградяха плътно, мъжете поне можеха да се бият, а на тях какво им оставаше? На тях и на ранените, които се търкаляха из колата, подскачаща от буците пръст?…