На кнесинята не би й било по силите сама да носи щит; пак добре, че издържаше тежестта на ризницата от четвърт пуд. Вместо щит около нея бяха телохранителите. Вълкодав, естествено, можеше да качи владетелката в колата. Или на гърба на бялата Снежинка. Но ако той беше прав и разбойниците наистина преследваха точно кнесинята, те първо щяха да се заемат именно с колата. Да не говорим пък за ездачка на бяла кобила. Но ако кнесинята останеше в тълпата, трудно щяха да я открият зад притиснатите един към друг гърбове!
И ето, че Спящата змия надвисна над главите им. Те бягаха към нея, както преди време към светилището. Само че с тази разлика, че тогава в светилището ги чакаха приятели. А тук? Какво щяха да видят зад скалата? Отрядът на кунса Винитар, бързащ да им помогне? Или засада, която смъртоносно ще ги обсипе със стрели?
Те бягаха, защото нищо друго не им оставаше.
Съгледвачите се носеха напред, завиха зад скалната кула и почти веднага отскочиха назад и направиха уговорения знак. Значи не бяха забелязали нищо подозрително.
— Ускори крачка!… — закрещя Аптахар. — По-живо, по-живо!…
Той виждаше, че конниците се готвят за нов набег. Явно беше, че ловците не се стремят особено да се приближат плътно до озъбилия се дивеч, който изобщо не желаеше да се превърне в лесна плячка. Обаче не можеха и да си позволят да изпуснат бегълците.
Велиморците, готови да пожертват себе си, отново се хвърлиха да пресекат пътя им…
— В името на Еднокраките и Еднооките! — изруга някой на велхски до Вълкодав. — Това пък какво е?… Може ли така да се бяга!…
На младите, разгорещени юнаци им се късаха душите, че не се изправят срещу неприятелите, както повелява древната чест.
— Стига сте си чесали езиците!… — изкрещя Мал-Гона. — Какво, да не заспахте в движение, не съм виждал по-тромави хора!
Разбойниците за втори път не пожелаха да влязат в ръкопашен бой с велиморците. Напротив, голяма част от тях неочаквано обърна конете си и се устреми към клисурата-капан. Галирадците вече завиваха зад Спящата змия, когато преследвачите им изскочиха обратно в равнината. Сега зад гърбовете на всички ездачи стоеше по още един разбойник, с лък или самострел в ръцете.
Вълкодав все поглеждаше нагоре, към каменните корнизи и към обраслите с дребен храсталак върхове на скалите. На света няма непреодолими канари. Човек може да се изкачи където си поиска, стига да има достатъчно време. Но разбойниците или не бяха разполагали с необходимото време, или не бяха очаквали, че преследваните ще решат да си пробият път към Препятствието… Вълкодав така и не забеляза стаили се стрелци на върха.
Конете на нападателите, изтощени от двойната тежест, препускаха бавно и тромаво, но все пак настигаха бягащите. Намеренията на Жадоба — а Вълкодав с все по-голяма увереност вярваше, че това бе именно Жадоба, — не предизвикваха съмнения. Той не искаше да им позволи да се доберат до Препятствието. Искаше да ги обкръжи, да препречи пътя им и да ги повали в движение.
Солвяните, сегваните и велхите хриптяха задъхано и псуваха здравата, но бягането така и не се превърна в бягство. Навярно защото заедно с воините бяха тези, на които им беше още по-тежко. Девойките капнаха от умора, младежите ги мъкнеха за ръцете и си ги предаваха един на друг. После започна доста стръмно изкачване и в задницата на колата с ругатни едновременно се опряха двайсет и две длани.
Озовали се зад Спящата змия, бегълците трескаво впериха поглед в далечината: Винитар!… Не се ли вижда Винитар?… Пред тях нямаше никого. Затова пък веднага ги удари тежката миризма на сяра. Още стотина крачки и много от тях започнаха да прикриват уста с ръкави или просто с длани. Но как да се прикриеш, когато трябва да бягаш? Щеш не щеш — дишаш с пълни гърди.
На това място винаги вилнееше студен вятър, който слизаше от заснежените планински върхове и вледенените скали в равнината. Той долиташе откъм Препятствието и донасяше облак смрад. Тук гората беше отстъпила още повече от скалната маса. Очевидно никакъв живот не можеше да издържи дълго на зловонието от пропастта. Самата клисура напомняше за каменна река: някаква сила, бушувала тук в отдавнашни времена, бе измела навън находища от чугуненосивите скали. Стената, обърната към гората, бе покрита с жълт слой наноси.
Вълкодав почувства как от задушливото зловоние сърцето в гърдите му болезнено се свива и се зачуди какво ли ще стане, ако разбудената от миризмата кашлица го накара да се превие още сега. До този миг зловредната болест не се бе съобразявала с нищо…
— Подкарвай, бабо! — извика той на старата Хайгал.