Можеше и да не крещи. Дойката насочваше умело коня и колата между каменните блокове. Ако имаха поне малко време, щяха да се убедят, че друг път за преминаване тук просто няма. Впрегнатият кон, свикнал да тегли послушно колата накъдето му посочат хората, само пръхтеше. По-своенравните коне на старшините започнаха да цвилят неспокойно и да се опитват да се изправят на задните си крака. Опитните велхи омотаваха муцуните им с парцали, откъснати на бърза ръка от дрехите. Това помагаше. Дунгорм и Хайгал бяха единодушни, че рано или късно ще се наложи да оставят конете. Обаче засега никой не бързаше да ги отвързва от колата.
Тревата също не искаше да расте, изложена на отровния вятър. Под краката на бегълците хрущеше безплодна баластра. Даже не остъргана и изгладена от водата баластра: в клисурата, пресечена от Препятствието, не течеше нито река, нито ручейче. Дребният чакъл нараняваше краката през кожените подметки на ботушите. Ако не бяха камъните, щях да бягам по-бързо, мислеше си кнесинята. Да, разбира се, ако не бяха камъните, бих тичала сама. Всичко се повтаряше, както онази нощ на Кайераните. Само че сега, сменяйки се, я водеха за ръка Храброслав и Храбробор, а Вълкодав крачеше отзад. И също както в онази нощ, някой силен и зъл се опитваше да я погуби, а други хора я спасяваха. Онзи път загинаха Варея и спътникът й. Кой ли е наред днес?… Досега бяха пролели кръв само разбойниците, повалени от точни изстрели, но всички бяха наясно, че с това няма да приключи всичко. Заедно с живите тичаха и бъдещи мъртъвци, които също сипеха ругатни и груби шеги, ободрявайки себе си и приятелите си. Когато се устремиха към Спящата змия, кнесинята дори се намръщи на косия поглед, хвърлен към нея и телохранителите: ето значи, на кого изобщо няма да му се наложи да умира! Тя си помисли, че този човек е прав и неволно се почувства страничен наблюдател, когото случващото се не може да засегне по никакъв начин. На седемнайсет години е трудно да повярваш, че скоро ще умреш. Тя знаеше, че ще се спаси. По-точно — че ще я спасят. А кой щеше да спаси останалите?
Но всичките тези мисли много скоро избледняха и се разтвориха в една-единствена: НЕ СПИРАЙ. БЯГАЙ. Когато ти се иска да размениш целия свят срещу миг почивка, не ти е до размишления. Особено ако разбираш, че няма да има дори и кратък отдих, защото тогава смъртта ще те достигне. НЕ СПИРАЙ. БЯГАЙ. Нямаш свобода на волята в нищо, даже в това каква гибел да избереш: от преумора или от вражеска ръка. И всичко това странно се смесва с дълбоката вътрешна увереност: ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД…
В този миг кнесинята смътно осъзна защо умиращото животно до последния миг се опитва да пълзи, макар да е обкръжено от глутница хищници, които вече късат парчета месо от хълбоците му. Защото да дадеш да те разкъсат, без да се съпротивяваш, е прекалено страшно дори когато смъртта те заслепява.
Но някаква част от нейния разум, все още не сварила окончателно да затъпее от непосилния бяг, я съзерцаваше и й се присмиваше. Жена-воин!… Размечтала се кокошката за орлов полет. Да оглавява дружината като майка си!… Ето, глупаче, какво представлява воинското дело. Това не ти е да си лежиш на миндера и да мечтаеш. Ако сега падне този до теб, може би дори няма да си обърнеш главата. Дума не може да става да защитиш някого, да го отнесеш надалеч…
… Когато отстрани се появиха неприветливите сиви канари, на кнесинята й се стори, че вече ги е виждала някъде. Но не можа да си спомни къде, пък и не се и опита да понапъне мозъка си…
Вълкодав и другите опитни воини видяха това, което убягна от погледа на измъчената кнесиня: разбойниците бяха изпреварили бягащите и вече сваляха на земята стрелците. Велиморците напразно се опитваха да им попречат. Стрелците скачаха от конете и изчезваха сред морените. Вълкодав си помисли с отчаяние, че вероятно има някаква скала, от която мостчето през Препятствието се вижда като на длан. И до тази скала разбойниците ще се доберат първи и нищо не може да се направи.
Проходът отпред се стесни и Хайгал дръпна юздите:
— Спри!
Колата нямаше откъде да мине, налагаше се да я изоставят. Прекрасната кола, сглобена с любов от благословено маронгово дърво от най-добрите галирадски майстори. Едва в този миг кнесинята усети с пълна сила, че става нещо непоправимо. Тоест, те, разбира се, ще се спасят — при скалите или даже отвъд Препятствието — но най-вероятно нямаше да види повече колата, която през последните няколко седмици й служеше за дом. А с конете какво ще стане?… Снежинка?… Коленете на кнесинята отново омекнаха…
Няколко воини вече бяха скочили в колата; посивелите от болка ранени бързо биваха изнасяни навън и съпровождани напред — някои хванати под ръка, други направо носени на ръце. Ертан излезе сама. Левият й лакът беше плътно привързан към тялото, за да не се обади раната при някое невнимателно движение. Още в колата жената-воин беше разплела спасителните възли с дясната си ръка и със зъби и сега върху ризата й отново се бе появило петно. Ертан не му обръщаше внимание. Гелам я чакаше от другата страна на тъмнината. Скоро щеше да отиде при него. Но не и преди да мине през трупа на някой и друг враг.