Вълкодав погледна назад, към все още видимото късче от равнината, ограничена отляво от Спящата змия, а отдясно — от безименната черна канара, леко наклонена напред. Ако в деня, когато отпътуваха от Галирад някой му беше казал, че ще дойде време, в един миг от което ще очаква с нетърпение кръвния си враг, единствения си спасител!
Но и при двете скали нямаше никой. Кунсът Винитар, синът на кунса Винитарий, наричан Човекоядеца, не идваше на помощ зад черната канара. А и Лъчезар Лугинич сякаш бе пропаднал зад Спящата змия…
— А откъде накъде пък ще е Спящата? — изпръхтя до него Аптахар. — Тя ли се е натровила от вонята?
— Побързай, владетелке — каза Вълкодав и насочи кнесинята по тясната пътека, където вече се бяха скрили половината от ратниците заедно със слугините и ранените. Хайгал, която още куцукаше след Каейран, не се отделяше от почитаната си господарка. Упоритата старица мъкнеше със себе си торба, в която, подчинявайки се на предчувствието си, предвидливо беше сложила всичко необходимо, според нея. Тя бръкна вътре и измъкна голяма червена кърпа — свещеното було, с което кнесинята трябваше да закрие лицето си преди срещата си с годеника. Дойката започна да завира булото под носа на кнесинята:
— Прикрий си устата, дете, няма защо да гълташ тая гадост…
Кнесинята понечи да вземе кърпата, но Вълкодав не разреши:
— Скрий я! Ще я видят… червена е…
Кашлицата, напънала го отвътре, го накара да млъкне, а после го свали на колене. Острата смрад свърши работата си. За миг пред очите му причерня, после той почувства, че го повдигат. Искаше да се откопчи, успя да си помисли, че се е оказал за нищо не ставащ телохранител, а още колко уроци са останали непреподадени на братята Храбри… Нищо, оказа се, че най-главното все пак е успял да им внуши. Близнаците направиха това, което техният наставник, ако зависеше от него, в никакъв случай не би им позволил. Те мълчаливо го подхванаха, изправиха го и на бегом го помъкнаха напред. Вълкодав усети кръв в устата си и пристъпът почти веднага премина. Винаги се случваше така — от мига, в който за пръв път му потече кръв в деня на завръщането на кнеса. След няколко крачки Вълкодав вече можеше да стои сам. Той отблъсна ръцете на братята и изтри кръвта. Не с длан, а с ръкав, за да не му се изплъзва после мечът. Кнесинята все се обръщаше към него, гледаше го почти като обезумяла.
— Напред!… — изръмжа Вълкодав на близнаците. — Забравихте, че трябва работа да вършим!
Някъде отзад Снежанка жално изцвили. После се разнесе яростен вик, конете зацвилиха неистово, дочу се звън на остриета. Велиморците, останали да прикриват оттеглянето, най-накрая се бяха сблъскали с разбойниците в близък бой. И загиваха един след друг.
През това време слезлите от конете нападатели, които се бяха разтворили като дим между скалите, започнаха да стрелят. Не се показваха никакви, само стреляха. Стрелите, които валяха от небето, не бяха в състояние да пробият ризниците, но се забиваха безмилостно в телата, непокрити с доспехи. Над главата на кнесинята веднага изникна щит. Момичето незабавно придърпа дойката към себе си. Железният обкован щит се удряше със скърцане в камъните.
След пристъпа на кашлицата Вълкодав кой знае защо съвсем престана да чувства вонята на сяра и пред него неочаквано се откри Препятствието.
Безпорядъчно нахвърляните морени донякъде отстъпваха от края, а може би нарочно бяха избутани от някого долу. Те образуваха неголяма площадка, върху която се бяха струпали галирадците. Далечният край на площадката свършваше при началото на бездната. А от нея бавно нагоре пълзеше жълтеникава мъгла. През мъглата се виждаше отсрещният бряг, също толкова скалист и неприветлив. Хайгал не беше преувеличила: до него имаше не по-малко от петдесет крачки. Показа се и мостът. Лек, люлеещ се мост, който висеше на черни въжета, изработени от косми. Мост, съставен от тънки, ненадеждни на вид дъски. Малко по-широк от половин аршин, така че по него да може да минава само по един човек…
Долу, под мостчето, се разтваряше бездънна пропаст. Досега никой не се беше спускал там по своя воля, за да узнае има ли дъно Препятствието. Още по-малко пък някой се беше изкачвал обратно. А отгоре наблюдаваха планини — вечни, равнодушни планини с облачни шапки, загърнати в синкавите наметала на необезпокояваните от нищо ледници. И небето, което изглеждаше зелено заради мъглата.