Мостът обещаваше спасение, но ратниците не се решаваха да го преминат и то не заради страховитата дълбина на пропастта. От другия бряг вече бе долетяло предупреждението. То стърчеше от щита на воина, дръзнал да тръгне по моста. Къса, дебела и тежка стрела, пусната от самострел. Галирадците се опитваха да говорят с ичендарите, но те още не бяха благоволили да отвърнат.
Вълкодав бързо се огледа встрани и, разбира се, веднага видя това, от което се страхуваше най-много. Издатина в отвесните скали, надвиснала над пропастта. Ако разбойници с лъкове се покатереха там, те съвсем лесно щяха да поразят всеки, тръгнал по моста. А и самите въжета можеха да прережат с изстрел от лък. Разбира се, някой точен стрелец би могъл да свали и тях самите от скалата. Но за целта беше необходимо да се излезе от защитата на морените, на открито. Където със сигурност могат да те уцелят от десет различни посоки…
— Давай, бабо — каза Вълкодав на старата Хайгал. — Извикай своите, поговори с тях… — И кимна на най-близкия воин от солвяните, хванал в готовност дългия си кожен щит: — Води я!
— Дойке…
Кнесиня Еленя протегна ръка към старицата. Вълкодав задържа девойката и я премести между себе си и скалата. Братята Храбри мигновено застанаха от двете й страни. Кнесинята се притисна към гърба на Вълкодав и тихо заплака.
Междувременно Хайгал стигна до моста заедно с щитоносеца и спря до една от морените, за които бяха закрепени въжетата. Събра дланите си около устата и закрещя пронизително. Вълкодав почти не разбираше езика, освен отделни думи, научени от самата Хайгал. Не му се беше случвало да срещне ичендари в рудниците, където беше научил всичките известни нему езици.
Известно време отвъд Препятствието мълчаха. Вълкодав се ослушваше напрегнато. После, за негово огромно облекчение, се дочу рязък мъжки глас, който крещеше нещо в отговор. Хайгал го изслуша, обеща кротко нещо на съплеменниците си и се обърна към почитаната си господарка:
— Наредиха ми, дете, да отида сама при тях — съобщи тя на кнесинята със страдание и вина. — Искат да отнеса твоя амулет. Да го видят, казаха, и тогава ще решат…
С каква радост тя би пратила своето девойче на другия бряг и би останала тук, да избожда очите на разбойниците!
Кнесинята решително мушна ръка под плетената си дреха и одирайки ненавикналите си пръсти в желязото на ризницата, измъкна плоска протрита кожена торбичка, която бързо полета към земята. Върху дългия ремък остана да виси украшение от монолитен, голям почти колкото половин длан прозрачен зеленикав камък. С окото на рудокопач Вълкодав веднага разпозна хризолита. Плоският камък бе украсен с изкусна резба: снежната котка Ургау, вкопчила се в смъртоносна схватка с орел. Хайгал сви ремъка и го върза за китката си. Бързо прегърна кнесинята…
Декша Русолявия вече нареждаше стрелците и им обясняваше, че дойката на владетелката трябва да достигне другия бряг при всякакви обстоятелства и на всяка цена. Момците кимаха намусено и вдигаха щитовете. Както всички уважаващи себе си стрелци, те бяха способни да уцелят точно и с тежест в ръката. А мощните солвянски лъкове с рогови дантелени пришивки със сигурност не отстъпваха на разбойническите.
Хайгал и съпровождащият я воин прекосиха на бегом откритата площадка и стъпиха на моста. Тънките дъски под краката им се залюляха застрашително. Долу, от непрогледната, виеща се на кълба мъгла, долиташе приглушен тътнеж, сякаш Будуващите в недрата кипваха огромен котел със зловонно вариво. Вятърът, подухващ оттам, беше топъл, влажен и лепкав. Понякога той разпръскваше облака жълтеникава пара и в дълбината се показваха покрити с блестяща слуз каменни остриета…
Старицата и воинът почти бяха достигнали средата на моста, когато започна бясна стрелба. Но не по начина, по който галирадците и Вълкодав очакваха. Те мислеха, че разбойниците ще започнат да обстрелват дойката и воина с нея, а солвяните ще забележат това и ще се опитат да им попречат. Но не стана така. Първият залп от трийсетина стрели беше предназначен за солвяните. Ако не друго, разбойниците умееха отлично да нападат от засада. Те бяха значително повече от солвяните и действаха съгласувано. Трийсет души изскочиха едновременно на скалата по цялото протежение на площадката и дружно отпуснаха тетивата. Някои от галирадците успяха да се скрият зад щитовете. Други отговориха на мига и дори повалиха неколцина неприятелски стрелци, но и самите те получиха в гърба по една педя желязо заедно с дългата пръчка. Защото, когато стрелят от всички страни, няма особена полза от щита в ръката. Някои скъсаха тетивата на лъка. А други просто паднаха и не се надигнаха повече…