И ето че тогава стрелите полетяха към двамата на моста.
Това беше убийство, обмислено и хладнокръвно. Така жестоките момченца, тъкмо научили се да боравят с лъковете за игра, понякога преследват кокошките в двора. Само дето младият щитоносец не искаше да умира като вързана кокошка. Беше попадал в много опасни ситуации и схватки и сега разбра, че нито той, нито старицата ще се спасят. Стрелите летяха отзад и отстрани и момъкът прикри старата Хайгал с щита и със собственото си тяло. И продължаваше да върви, макар че от такова разстояние дори здравата ризница не можеше да го защити при пряко попадение.
Галирадците не можеха да наблюдават равнодушно от безопасните си укрития как загива приятелят им. Те изскачаха с яростни ругатни на открито и стреляха в отговор. И сами попадаха под обстрел.
Разплаканата кнесиня внезапно издърпа булото от лицето си и като се измъкна иззад телохранителите, закрещя:
— Аз съм тук, тук!… Мен убийте!…
Така и не се разбра дали някой я чу, или не. Вълкодав и братя Храбри я уловиха и не я оставиха да направи и крачка.
Умиращият, надупчен от множество стрели воин, все още крачеше по моста, прикривайки с тялото си старицата. До другия бряг оставаха петнайсетина крачки, когато разбойниците съобразиха да се целят в краката. Няколко стрели с широки накрайници буквално подкосиха момъка. Той се олюля, падна на колене и се търкулна в широкия процеп между горните въжета и дъските. Полетя надолу, разперил ръце, преобръщайки се във въздуха, и почти веднага се изгуби във виещата се мъгла. Никой не чу нито предсмъртен вик, нито удара на тялото в дъното.
Хайгал се огледа настрани и надолу, ахна, плесна с ръце… подхвана полата си и се затича напред с удивителна пъргавина, която никой не бе очаквал от прегърбената старица. Разбойниците също бяха изненадани. Няколко стрели се забиха в дъските на мястото, където тя току-що беше стояла. Останалите със свистене преминаха зад гърба й; само една, най-точната от всички, закачи развяващия се край на черната й риза. Хайгал стигна до скалния бряг и се хвърли зад камъните.
— Чедо!… Преминавай!… — надигна тя глас след известно време.
— Няма да тръгна сама!… — отчаяно изкрещя кнесинята. Ще тръгнеш и още как! — едва не й каза Вълкодав. Но в този миг не бе възможно нито да преведат кнесинята, нито да започнат преговори с планинците за свитата и ранените. Защото разбойниците ездачи, справили се най-накрая с отряда на Дунгорм, слязоха от седлата, обградиха галирадците в полукръг и се впуснаха към тях иззад камъните. Започна ръкопашен бой.
На площадката пред моста все още не бе възможно да се излезе и галирадците не успяха да организират плътна отбрана. Разбойниците нападаха от всички посоки, така че скоро боят сред скалите загуби строй и ред и се превърна в ожесточено безразборно клане. Галирадците загиваха и усещаха, че ще умрат до крак. Може би щяха да издържат тук по-дълго, отколкото в равнината. Но да се спасят нямаше да им се удаде. Както не би им се удало и в равнината. Стрелците скачаха от морена на морена, като почти безнаказано убиваха всеки, на чието лице нямаше бяла маска от брезова кора с прорези за устата и очите. Вълкодав видя как на една от скалите при самото Препятствие, където с лъкове и стрели бяха заели позиции двама разбойници, се появи Мал-Гона. Мощният велх повали единия разбойник с удар на меча, а вторият, застанал малко по-далеч, чевръсто се обърна и отпусна тетивата. Стрелата, пусната в упор, с лекота проби и ризницата, и тялото под нея, но Мал-Гона не спря. Дългият меч проблесна още веднъж и главата на разбойника заедно с маската и шлема се завъртя във въздуха, разпръсквайки червени мъниста от кръв, разлетели се като от скъсана огърлица. Обезглавеното тяло се люшна и рухна от камъка. Мал-Гона изтърва меча и се преви, притиснал ръце към гърдите си. Направи крачка встрани, но не се задържа върху хлъзгавия от утаилите се изпарения кръгъл камък и беззвучно полетя надолу, в мъгливата бездна на Препятствието.
Вълкодав видя всичко това бегло, с крайчеца на окото си, защото вече с всички сили се биеше с петима главорези, налетели на телохранителите иззад скалите. Нападателите го закъсаха. Тримата воини прекалено добре си знаеха работата. Ненапразно Вълкодав беше гонил до изтощение близнаците по двора на галирадския прикът. Те постоянно го бяха разпитвали за истинските битки, в които участва много народ. Сега сами можеха да преценят истината ли им е говорил техният наставник. Вече нямаше да гадаят какво ще правят, АКО. Дойде времето, без да мислят, да вкарат в действие уменията, безпощадно вкоренени от суровия вянин в гъвкавите им млади тела. Вълкодав си помисли, че близнаците могат да смажат тези петимата и сами, без негова помощ. Че даже и без мечове, просто с голи ръце. Той хвърли поглед към кнесинята: девойката стискаше велхския кинжал с позлатена ръкохватка във формата на човешка фигура, с който не се разделяше след битката в светилището. И вече не плачеше. Страхуваше се, как само се страхуваше! Но ако се наложеше да се бие, от нея нямаше да се чуе вик, нямаше да се видят сълзи по лицето й. Тя щеше да се изправи срещу когото и да било с този кинжал. Неумело, но с отчаяна ярост…