Срещу телохранителите изскочи Аптахар с петнайсетина воини, главно сегвани и солвяни. Зад техните щитове се укриваха Илад, Мангул с момчето и четири слугини. Малкият стискаше в юмрука си нож.
— Трябва да се изтеглим към моста — каза Вълкодав на Аптахар. — С кнесинята и другите, които успеем да вземем.
Сегванинът кимна в знак на съгласие, вече преценявайки от коя страна да заобиколят площадката, за да ги забележат по-малко стрелци. Вълкодав развърза бързо ремъците, съблече пропитата с кръв кожена туника, после смъкна ризницата и я подаде на кнесинята:
— Облечи я, владетелке.
Той произнесе тези думи с толкова обичаен и спокоен тон, че кнесинята разбра: КРАЙ. Настана КРАЯТ НА ВСИЧКО.
— Не!… — Тя опита да отблъсне ръката му. Но сякаш пробва да отмести морената, зад която се бяха скрили от стрелците. — Не!… Ти…
— Няма да ме уцелят — каза Вълкодав, но кнесинята не му повярва и тогава той просто я хвана здраво и насила й нахлузи ризницата. — Нямам време да те уговарям, владетелке.
Безполезно беше да се съпротивява. Половината пуд стоманени бронирани обръчи, които още пазеха топлината на неговото тяло, покриха кнесинята до под коленете и я притиснаха към земята. Но в комбинация със собствената й сребриста ризница се получи надеждна защита. Може пък и да я опази.
— Дръж се здраво за моста, владетелке — заръча Вълкодав. — С две ръце. И не гледай надолу, няма нужда.
— Хайде, тръгвайте, да му се не види! — изрева Аптахар.
Воините надигнаха мълчаливо щитовете и се затичаха към моста, обгърнали в жив обръч и слугините, и лечителя със спътниците му, и кнесинята. Отначало тя все се обръщаше към Вълкодав, останал със сива дреха без ръкави, цялата мокра от пот и обагрена с кървави шарки. Торбичката с картата и книжката се люлееше на гърдите му. А после вече не й остана време да се оглежда: в щита, който държеше над главата си, започнаха да се забиват стрели. Кнесинята едва сварваше да гледа къде стъпва — малко оставаше да се препъне, докато подскачаше по хлъзгавите обли камъни. Кой знае защо тя се боеше повече да не падне, отколкото да не я уцелят със стрела. Да бяга с толкова желязо по себе си беше неудобно и мъчително, но под въздействие на страха и възбудата тялото й носеше тежестта почти без усилие. Неочаквано воините се скупчиха плътно около нея и тя се озова между Храброслав и Храбробор. Погледна надолу и видя под краката си плашещо тънките и тесни летви на моста. На места от тях стърчаха стрели с пера…
— Владетелке! Дръж се за въжетата! — прошепна в ухото й Храброслав.
Кнесинята го чу, но не го разбра: като омагьосана гледаше надолу, там, където в кипящата мъгла бавно се движеха огромни сенки. Храброслав взе щита, пое ръцете й и ги положи върху дебелите въжета.
Ако на кнесиня Еленя просто й се бе наложило да пътешества по тези места, тя може би щеше да се поколебае пред моста, събирайки кураж и пробвайки с крак крехките на вид дъски. Дори щеше да се замисли дали да не се привърже някак с ремък за въжетата. Сега нямаше време да мисли за нищо, да се справя със себе си и да прогонва страха си. Отдолу и отгоре свистяха пеещите стрели и всяка от тях можеше да й отнеме живота. Кнесинята заситни трескаво напред, местейки ръцете си по здраво обтегнатото, клатещо се и хлъзгаво въже. Право пред нея беше гърба на Храбробор, в тила й дишаше Храброслав. Братята вървяха в крачка, съединили щитовете си и криейки между себе си своята владетелка.
Бяха над средата на Препятствието, когато кнесинята, все така упорито поглеждайки надолу, видя кръв по дъските. Кръвта на храбрия момък, заплатил скъпо за спасението на старицата Хайгал, а заедно с това и за спасението на младата владетелка. За щастие се оказа, че колчаните на разбойниците не са бездънни, и те вече не можеха да метат моста с такава желязна метла, както в началото. Затова пък сега се целеха значително по-внимателно.