Кнесинята видя как нещо неуловимо се мярна горе-долу на нивото на коленете й и върху крака на Храбробор пред нея се отвори широк червен прорез, от който веднага бликна кръв. Младият телохранител изохка и се препъна, и това се оказа достатъчно. Кракът, станал изведнъж като чужд, безпомощно се прегъна, Храбробор изпусна въжетата, загуби равновесие по хлъзгавите от кръвта дъски и полетя встрани.
… По-късно кнесинята така и не успя да си спомни как е успяла да падне по корем и да хване ръката му, вече изплъзваща се от ръба на моста. Пръстите й, които до този миг бяха като че неспособни да се задържат както трябва за въжето, стиснаха китката на Храбробор в мъртва хватка. Някога, в далечния друг живот, когато Вълкодав я беше учил на прийомите на кан-киро, тя страшно се ядосваше и нервираше, че пръстите й не са достатъчно дълги дори за да обхванат жилавата мъжка ръка, а какво остава да успеят да я удържат. Но ето че сега така се бяха вкопчили, че върви ги разтваряй. Храбробор се опитваше да се хване със свободната си ръка за дъските, но дланта му се хлъзгаше. Кнесинята виждаше бялото му, обърнато нагоре лице с прехапана устна. Още една стрела се заби в ранения му крак и остана да си стърчи. По ботуша се стичаха струи кръв. А долу мъглата непрекъснато се движеше, хищните каменни зъби се показваха и се скриваха…
Изведнъж Храбробор се изви с цялото си тяло и я ухапа по ръката. Кнесинята закрещя от отчаяние и болка, разбрала защо той прави това, но не разтвори пръсти. Все пак тя навярно не би издържала дълго, ако не й се бяха притекли на помощ: покрай лицето й, одрасквайки с грубите си ръкави бузата й, се протегнаха други, много по-силни ръце, които хванаха момъка за яката и го измъкнаха нагоре. Мъжете помъкнаха Храбробор напред. Брат му вдигна кнесинята на крака и здраво я притисна към себе си, прикривайки я сам от стрелите. Тя виждаше как увенчаната с пера смърт се забива в дъските, свисти между въжетата… После вместо дъски под краката й заскърца чакъл и Храброслав веднага повлече кнесинята зад скалите.
Измъчената дойка се хвърли на шията й:
— Чедо!… Чедо, жива си…
Зад гърба на Хайгал стояха двама планинци-ичендари, мургави, широкоплещести, с орлови пера в косите. Кнесинята изведнъж се сепна, изстина и заоглежда трескаво спасените.
— А къде е Вълкодав?…
Нямаше го.
— Той остана, владетелке — каза легналият на земята Храбробор. Илад стягаше бедрото му с бинт, за да спре кръвта. — Каза, че ако решат да тръгнат по моста, няма да ги пусне.
Под краката на кнесинята сякаш отново се разтвори Препятствието и душата й с птичи крясък се спусна надолу, през вонящата мъгла, в каменната паст, в клокочещото небитие. Еленя Глуздовна ахна беззвучно и се втурна към пътя, към моста, през моста, там, където заради нея загиваше единственият. Тя ще се върне при него, за да… Тя…
Храброслав, разбира се, не й позволи да извърши подобна глупост. Догони я, свали я на земята и я притисна към близката морена. Над главата на кнесинята тозчас пропя закъсняла стрела. Девойката се опитваше да се измъкне и плачеше, но не беше лесно да се справи с мощния момък. Храброслав намръщено и мълчаливо я завлече обратно в укритието. А после каза навярно единственото, което можеше да я отрезви:
— Вълкодав не затова остана там, владетелке.
В този миг кнесинята си спомни съня си. По-добре беше изобщо да не си го беше спомняла.
Вълкодав изобщо не се съмняваше, че разумните близнаци и без него ще опазят кнесинята на моста — пък макар и като онзи момък, с цената на собствения си живот. Но дали щяха да успеят ичендарите да попречат на разбойниците да минат от другата страна на Препятствието? Доколкото той разбираше, вече двеста години след Гурцат Жестокия на планинците им се налагаше все по-често да си имат работа с прекалено любопитни пътешественици, пък и с младия Винитар, който очевидно имаше някаква представа що е чест. Но да се отбраняват срещу разбойници, твърдо решени да преминат? Срещу отявлените главорези на Жадоба?… Достатъчно воини ли имаше на планинския пост на другия бряг? И как бе закрепен мостът, можеше ли в случай на опасност лесно да бъде прекъснат? От тази страна, във всеки случай, въжетата бяха вързани страшно здраво. Здравият разум подсказваше, че ичендарите просто са били длъжни да предвидят подобна ситуация. Животът обаче отдавна беше убедил много патилия си каторжник, че да разчиташ на нечий здрав разум няма смисъл. Когато не знаеш нещо със сигурност, увери се сам.