Така че той възнамеряваше сам да се увери, че всичко ще е наред.
Зае позиция при един от камъните, придържащи въжетата на моста. Ако работите тръгнеха съвсем на зле, можеше да се пресегне и да ги пререже с меча. Вълкодав се прикри с щита, спасявайки се от стрелите, които бяха пооредели, но все пак продължаваха да валят. И подвикна на подслонилия се под съседната морена Аптахар:
— А ти какво?…
Сегванинът сви рамене и се ухили.
— Че как какво…
Той беше старшина, значи нещо като баща на младите юнаци, начело на които го бяха сложили галирад ските мъдри люде. Последното, което би направил, бе да изостави момчетата си.
Оцелелите ратници, мнозина от които вече бяха целите в кръв, заприиждаха от всички посоки към моста. Първи достигнаха морените четирима велхи, между които бе и олюляващата се, но все така несломима Ертан. После дойдоха няколко солвяни начело с Декша. Русолявия тежко се опираше на брадвата си, почерняла от кръв. Вълкодав го погледна и се хвана, че колкото и да е чудно, му е мъчно за бившия хлебар повече, отколкото за останалите. Ако имаше малко повече време, щеше да разбере защо. Поетите не бива да се пускат там, където се нанасят рани и се отнема живот. Защото народът не ражда поети всяка година. За участие в сражения съществуват с нищо незабележителни хора. Такива като него самия.
Вянинът хвърли поглед към моста, после към скалата, където се бяха настанили стрелците, взели моста на прицел. Когато кнесинята преминаваше, той беше изпразнил наполовина колчана си, за да сплаши тези стрелци, и бе пратил някои от тях в Препятствието.
— Отведи хората — каза той на Декша. — Кнесинята вече е там. Давай, ще ви прикриваме!
Кой знае, може би щеше да им се удаде още един пробив през моста. Но през това време разбойниците, оставени за известно време на мира, чуха нова заповед от главатаря си. Те почти прекратиха стрелбата и след малко някъде зад канарите се обади рог и ревяща тълпа воини с маски от брезова кора се хвърли да довърши последните защитници пред моста. Нямаше никакво съмнение относно намеренията им. Те разчитаха да смажат галирадците и да пресекат бързо моста преди от другата страна да съобразят да развържат въжетата… Бързина и храброст не им липсваха.
— Срязвай!… — закрещя Вълкодав. И сам се протегна, за да удари с меча си жилавите гладки въжета. Черните плитки се разпаднаха и се разхвърчаха в различни посоки. Мостът изохка, заскърца и се преви тежко. Декша, който действаше от другата страна, малко закъсня, но неговият удар се оказа още по-успешен: брадвата му оглушително иззвънтя в камъка, като преряза отведнъж дебелото въже. Ударът отекна болезнено в ранената глава на младия старшина. Декша изгуби съзнание, изпусна брадвата и сам щеше да се сурне подире й, ако другарите му не го бяха хванали. Обаче работата беше свършена. Жилавата черна струна отлетя, свивайки се като обезглавена змия, мостът бавно се разлюля и пътеката с дъските увисна като жреческа огърлица. Вълкодав се прицели за нов удар, но в този миг посеченото въже не издържа, кичурите започнаха да се развързват и късат и накрая мостът невъзвратимо пое надолу, махайки за сбогом, като развята от вятъра мокра везана кърпа. Завихрилите се валма мъгла съпроводиха полета му. Дългото платнище на редицата от дъски шибна скалите като бич, дървените отломки с трясък се разлетяха на всички посоки и пропаднаха надолу.
Ето сега наистина всичко беше направено.
Галирадците вече с всичка сила се сражаваха с притискащите ги врагове, като бяха отрязали пътя им към моста и към беззащитните ранени. Но ето че щом мостът рухна, разбойниците в известно объркване отстъпиха назад. Желаната плячка окончателно се беше изплъзнала от тях и май вече нямаше защо да се пъхат под мечовете на галирадците, сражаващи се с яростта на обречени. Естествено нямаше да се откажат и веднага щяха да настъпят отново, но повече, за да си отмъстят. Можеха да минат и без ръкопашна схватка — просто трябваше да застанат в кръг и да стрелят за забавление. Или да пробват да хванат противниците си живи и да се повеселят хубаво за последно…
— Няма да стане! — притискайки с длан лепкавото петно на ризата си, натърти Ертан. — До мен няма да се доберат!
Жената-воин седеше на самия край на площадката, над пропастта, увесила краката си надолу. Вече не можеше да се бие, нямаше сили. Но никой не можеше да й попречи да направи още едно-единствено движение. Когато видяха велхинята, другите ранени, които бяха в състояние да се движат, също запълзяха към Препятствието. А ако им провървеше, може би щяха да отнесат и някой разбойник със себе си…
Немногото ратници, които, въпреки че бяха изподрани и окървавени, все още можеха да държат меч, се скриха зад щитовете си и се приготвиха скъпо да продадат живота си.