— Е, какво, братко вянино… — каза Аптахар и в следващия миг изохка приглушено, изкривил лице от болка. Вълкодав се обърна рязко към него: сегванинът стоеше като закован и гледаше дясната си ръка, която бе отрязана като с бръснач над лакътя. От раната на тласъци шуртеше кръв. Под краката на Аптахар се търкаляше дълга стрела, увенчана със здраво наострен железен полумесец, широк цяла педя. Щом бе осакатила Аптакар, стрелата се бе ударила от камъка и бе отскочила. При попадение в шията тя можеше да отсече нечия глава. Вълкодав осъзна, че потресеният сегванин така и ще продължи да си стърчи, докато не рухне мъртъв.
— Прикрийте ни!… — изкрещя вянинът и се хвърли към Аптахар. Мигом го свали на земята, отряза с меча дългите връзки на ботушите му и стегна с тях ръката му под рамото. И с облекчение видя как секва отнасящият живота яркочервен поток.
— За… защо… — с мъка произнесе Аптахар. Той гледаше ръката си, която лежеше встрани от него. — Все… едно…
Вълкодав не се зае да му говори, че винаги могат да се хвърлят в Препятствието. Нямаше откъде да чакат спасение, но надеждата умира последна. Вянинът беше виждал прекалено много страшни смърти, случили се защото някой е закъснял само за миг. Той свали щита и прикри с него свилия се сегванин. Положи на земята лъка си, свали колчана… С цялото си същество чувстваше, че разбойниците всеки миг ще се устремят напред.
Сега, когато Мал-Гона вече не беше сред живите, а Декша и Аптахар не можеха да се държат на краката си, ратниците по неволя започнаха да поглеждат към Вълкодав, виждайки в него своя старши.
— Не се намесвайте без нужда! — избуча той към гледащите в него младоци. След което се изправи и тръгна към разбойниците. Лицето му бе изкривено от ужасяваща усмивка. Той измъкна в движение бойния си нож от ножницата си. Приличаше на смъртта. Зрението му се бе изострило невероятно. Виждаше всички тях, включително и стрелците, вцепенили се от чудовищната наглост на безумеца, доброволно излязъл да умре.
— Е?… — изрева Вълкодав. — Кой?!…
Другите после разправяха, че цялото разбойническо войнство се е стъписало пред него. Докато хората на Жадоба умуваха, той се хвърли напред. И преодоля последните шест крачки с един животински скок.
Там, където бе стоял допреди миг, едновременно се забиха няколко стрели. Още една отиде в небесата, за да падне далеч отвъд Препятствието, а когато стрелецът вече опъваше тетивата, от жълтеникавите валма изскочи крилато черно зверче и с яростен писък се хвърли в лицето му. Разбойникът изпусна лъка и се преви, притискайки с длани разкъсаната си очна ябълка.
Вълкодав вече не изглеждаше подобен на смъртта. Той БЕШЕ смъртта. Убиваше всеки, когото успееше да докосне с ножа, с меча, с лакът или крак. Противниците му не успяваха нито да го достигнат, нито да се предпазят. Те самите бяха добри воини, но вянинът се движеше така, че окото не можеше да го улови. И убиваше. Убиваше.
Отдавна не му се беше случвало да пуска в действие всичко, на което е способен. И вече нямаше да му се случи. Защото този бой беше последен. Защото течаха последните мигове от живота му. Защото Песента на Смъртта все пак щеше да бъде доизпята. И то по такъв начин, че предците му нямаше да се срамуват от него.
Това не можеше да продължава дълго, защото човешките възможности не са безгранични. Но засега продължаваше…
Вълкодав постигна това, което искаше: разбойниците, макар и временно, изоставиха оцелелите галирадци и по неволя се заеха с човек, който дори не се сражаваше с тях, а просто ги ИЗБИВАШЕ. Те вече бяха разбрали, че в ръкопашен бой не биха го надвили, дори да бяха десеторно повече. И се оттеглиха встрани, за да освободят пространство за стрелците. Вълкодав се изсмя в лицата им и започна да отбива стрелите с меча. Той догаряше, но те не знаеха това. Изобщо не ги изчака да решат какво да правят по-нататък, а отново се хвърли към множеството.
Той знаеше коя е границата, отвъд която вече беше трудно да се върне, а му оставаше само да се мъчи, като натоварен с непосилна тежест кон. Отдавна беше пристъпил тази граница. Нямаше връщане назад. Благодаря ти, острие на предците ми, и прощавай. Не ме съди строго, Майко Кендарат…