Разбойниците отново започнаха да стрелят по него. Вече безразборно, като повечето стрели попадаха в своите. И без това не се ценяха особено един друг. Бяха близо до отчаянието, обладани от суеверен страх. Още малко и навярно щяха да се разтреперят. Кой би могъл да предположи, че сред галирадците има демон, срещу когото е трябвало да се запасят със сребърни стрели?…
Ертан първа запя нещо на велхски, отмести се от края на пропастта и с мъка се изправи на крака. Не, те нямаше да я получат на безценица. Но тя щеше да си отиде не по този начин, по който бе решила в началото.
Непозната сила подхващаше солвяните, велхите, сегваните, повдигаше ги от земята и ги повеждаше напред. Там, където можеше да ги очаква само смърт. Но те се чувстваха победители. И точно такива бяха. Когато се сблъскаха с разбойниците, можеха всичко.
Но в това време зад скалите, там, където из равнината лежаха труповете на велиморците, високо зазвуча рог. Това беше призив дори не към отстъпление, а към незабавно бягство, отчаяно и безнадеждно. И разбойниците изобщо не се поколебаха. Свикнали бързо да нападат и със същата бързина да си плюят на петите, те хукнаха нататък с пъргавината на изплашени плъхове. Не обръщаха внимание на скъпото оръжие, търкалящо се по земята, прескачаха ранените си, които се опитваха да хванат бягащите за краката. Рогът им беше съобщил, че е време да се спасяват. И в следващия миг, както обикновено ставаше в подобни шайки, вече всеки се спасяваше както може.
Минали бяха само няколко секунди и галирадците останаха сами на площадката при разрушения мост. Те не се бяха надявали на спасение и не разбираха какво толкова е изплашило нападателите.
Вълкодав лежеше върху камъните, облян в своята и чужда кръв с неподвижни, немигащи очи гледаше към слънцето, което едва се виждаше през жълтеникавата воняща мъгла. От тялото му стърчаха стрели, но той така и не беше изпуснал нито меча, нито ножа си. Прилепчо се разкъсваше от отчаян плач, притискайки се към бузата му.
Причината за бягството на разбойниците се виждаше добре от пътеката, по която Храброслав и по-младият от двамата планинци отвеждаха кнесинята. Тук, горе, съвсем не се чувстваше подземната воня от Препятствието: студеният вятър, идващ от планините, я отнасяше в обратната посока. Парцалите мъгла, пълзящи по-долу, ту скриваха кървавото сражение, ту отново се разпръскваха. Кнесинята постоянно гледаше нататък, търсейки с очи човека, към когото я теглеше сърцето. И тя го видя. Вече се бяха качили достатъчно високо по пътеката и фигурките на хората изглеждаха дребни и еднакви. Но кнесинята веднага разпозна Вълкодав. Той не помръдваше, а около него се бяха наредили в кръг оцелелите галирадци. Така стоят над мъртъвците. Или над ранените толкова тежко, че не можеш да решиш къде да ги докоснеш.
Кнесинята гледаше ли гледаше премаляла. Краката й не се подчиняваха. Имаше чувството, че умира заедно с него. Нямаше за какво вече да живее. Защо, заради кого, ако…
— Владетелке! — извика Храброслав.
Кнесинята с мъка откъсна поглед от безжизненото тяло, простряно върху почервенелите от кръвта камъни долу, отвъд Препятствието. После все пак погледна нататък, накъдето сочеше протегнатата ръка на Храброслав.
Иззад черната скала, безпощадно млатейки с конските копита ниската жилава трева, летяха конници. Мълчаливо, стремително, неудържимо. Като планински лед блестяха на слънцето с нищо неприкритите брони и накрайници на копията, приготвени за бой. А най-отпред, далеч изпреварил останалите, върху златен шо-ситайнски жребец, летеше водачът им. И беше очевидно, че който поне малко държи на живота си, е по-добре да не му застава на пътя.
Ето защо така страшно бе изревал разбойническият рог, ето от кого се спасяваха с бягство воините с маски от брезова кора.
Последните конници на кунса Винитар все още заобикаляха скалата, когато от противоположната страна, иззад Спящата змия се появиха витязите на Лъчезар. Те преследваха неколцина разбойници на коне. Част от велиморците незабавно се отдели от останалите и с все същото бясно темпо се хвърли да ги посрещне. И когато грабителите се засуетиха, не знаейки в коя посока да се спасяват, дългите копия на велиморците съгласувано се насочиха напред, готвейки се за таранен, невиждан в Галирад удар. Още миг — и дойде сблъсъкът. Виждаше се как падат конете, как пронизаните конници биват повдигани от седлата и понасяни над земята. И едва след това до зрителите достигна приглушеният грохот от сблъсъка и ужасяващите викове на хората. Хората, умрели доста преди ехото на последния им вопъл да заглъхне сред скалите. Воините на Лъчезар с всички сили размахваха мечовете, доубивайки изплъзналите се от копията.