Велиморците се престроиха и все така мълчаливо, без бойни викове и тръби, се понесоха във форма на широк сърп към разбойниците, измъкнали се между скалите. Някои от тях бяха успели да се качат на конете, други — не. Но това нищо не променяше. От удара на сърпа не можаха да се измъкнат нито конниците, нито пешаците. Поне половината бяха пометени още от първата свирепа атака. Когато притихна зловещият трясък от пречупващите се къси копия, влязоха в действие мечовете. Велиморците неотстъпно стесняваха разбойниците, явно възнамерявайки да ги притиснат към отвесната каменна стена и да ги избият до крак. Хората на Жадоба се отбраняваха с всички сили, но съдбата им беше решена. Онези от велиморците, за които нямаше място в предните редици, спираха обучените коне, изправяха се на гърбовете им, измъкваха лъковете си от калъфите и стреляха над главите на другарите си. Разбойниците един след друг се смъкваха от седлата и тези, които бяха още живи, бяха прегазени в суматохата.
Младият предводител почти веднага хвърли щита и продължи да се бие и с двете си ръце, посичайки и поваляйки враговете. Около него кипеше двойно по-ожесточена битка, отколкото на другите места. Златистият жребец удряше с копита и люто хапеше. Гърдите и хълбоците му бяха покрити със стоманена ризница. От планината добре се виждаше как Винитар се сблъска с едър ездач на огромен млечнобял кон. Оръжието и дрехите на този човек бяха значително по-богати, отколкото на останалите, но той се сражаваше доста неловко, особено за главатар. Така, сякаш не се доверява напълно на счупената си някога дясна ръка. Винитар с лекота отби меча му, а междувременно страховитият Санайгау захапа противника си за рамото. Белият кон отчаяно зацвили и се отдръпна, опитвайки се да продължи в теснината. Някак успя и конете почти се бяха разминали, когато Винитар с цялото си тяло се завъртя на седлото, седна на задницата на коня и сложи край на живота на знаменития разбойник. Това, което обезумелият кон отнесе нататък, вече не само че не беше Жадоба, но изобщо не бе човешко тяло. След заплелите се за стремената везани ботуши се влачеха два къса безформена плът.
Някои от хората на Жадоба направиха отчаян опит да се измъкнат по скалния склон. Позволиха им да се изкачат на няколко сажена, след което ги смъкнаха само с няколко стрели. Велиморците не пощадиха никого. Шайката, пет години грабила по горските пътища, загина в подножието на Ограждащите планини. Цялата накуп. Лъчезаровците също искаха да участват в разгрома, но воините на кунса Винитар не се нуждаеха от помощници.
Бегълците и водачът им наблюдаваха битката, застанали на планинската пътека, на около верста и половина от сражаващите се. Когато стана ясно накъде отиват работите, Храброслав се обърна към планинеца. Телохранителят не знаеше езика и затова посочи с пръст първо към кнесинята, после надолу. В отговор на въпросителния му поглед ичендарът поклати глава в знак на отрицание и тикна ръката си напред и нагоре. Знатната гостенка и нейните спътници бяха длъжни първо да се представят на вожда.
Храброслав внимателно докосна по рамото кнесинята, облегнала се безсилно на камъка.
— Да вървим, владетелке.
Тя извърна към него странно празните си очи и се опита да пристъпи, но не можа и залитна. Храброслав я подхвана, вдигна я и внимателно я понесе нагоре по планинската пътека.