14. Кръвният враг
Пещера. Дим от факли. Крилати сенки, мятащи се под тавана.
Сивия пес виси на стената, разпнат с железни гвоздеи, забити на произволни места по ръцете и тялото. Право срещу него, на срещуположната стена, се преплитат невероятни шарки, пламти със скъпоценен огън искряща полускъпоценна жила. Странно. Доколкото си спомняше рудника, полускъпоценните камъни, попаднали под кирката, напомняха повече обикновени сиво-кафяви буци. Иска се много опитно око, за да се разпознае живата дъга на недрата, стаила се вътре. Само много рядко, може би едва веднъж в годината, копачите проникват в подобни каменни мехури, изцяло осеяни отвътре с преливащи се ръбести кристали. Повечето от тях безмилостно бяха откъртвани и продавани, но немалко все пак бяха оставяни заради красотата им. При това някои хора смятаха, че сивият прашец в тях действа по особен начин. Сивия пес беше виждал мимоходом, отдалеч две или три такива пещери. И веднъж се бе запитал как може тези камъни, усмивката и чудото на подземията, да не носят нищо друго на добиващите ги хора, освен мъка и сълзи?… Но това беше заради младостта му. Много скоро престана да се учудва. Защото разбра: какво значение имат тук някакви си камъни, в мъка и сълзи се превръщаха дори ученията, вдъхновени от пророците, проповядващи Добротата и любовта. Едни хора страдаха и загиваха заради тези учения. Други убиваха заради тях. А понякога дори не други — убиваха същите онези, които от личен опит познаваха неволята и мъките в името на вярата…
Димящият пламък ту се разгорява, ту мъждука, мътната светлина се пречупва от плоските стени на камъните, в различни посоки хвръкват неочаквано пронизващи, чисти искри. Те се впиват в разпнатото тяло и причиняват нова болка.
— Мееееча!… Обещаха да му върнат меееча…
Така крещят само при изтезание, когато умират упоритостта и гордостта и човек започва да говори, говори в захлас, готов да издава и предава до края. Вълкодав смътно си помисли, че каторгата май е свършила. И след освобождението, изглежда, даже е успяло да се случи това-онова. Но тогава защо измъчват някого?… И за какъв меч става дума?…
Човекът отново закрещя, но вече виеше без думи. Вълкодав усещаше, че лежи на земята и главата му е върху топли женски колене. Без съмнение това беше майка му, по някакъв начин спасила се по време на нападението. Прииска му се да я погледне. Той отвори едва-едва очи и видя жената-воин Ертан. Девойката държеше покрай ноздрите му пухкаво перце. Така проверяват дали човек диша. С другата си ръка Ертан прикриваше перцето от вятъра. Стиснал с нокти пръстите на девойката, Прилепчо гледаше загрижено лицето му.
Вянинът отвори очи само за миг и веднага замижа, защото от клепачите му потекоха сълзи. Навяващият студ ледник и безпощадното слънце, заплашващо да изгори очите му… Когато му бе наистина зле, и най-малката светлина бе в състояние да го нарани така, както и това жестоко слънце.
Прилепчо забеляза движението на миглите, политна и записука. Жената-воин се наклони и се зае да попива сълзите на вянина.
— Дръж се, Вълкодаве! — чу той гласа й. — Дръж се, не умирай!…
Опита се да се помръдне, но цялото му тяло беше обхванато от такава болка, че едва мъждукащото му съзнание отново угасна.
Дойде на себе си за втори път не от вик, а просто заради възбудените гласове, които звучаха съвсем наблизо.
— Нареди да оковат негодника във верига, благородни кунсе — говореше Лъчезар. — Ти сам чу какво казаха пленниците. Ето този меч, той е принадлежал по-рано на Жадоба. Какви още доказателства са ти нужни? Подлият предател се е уговорил с разбойниците, обещал е да върне меча!
— Този, така ли? — попита непознат глас и Вълкодав дочу тихото шумолене на острие, измъквано от ножницата. После възхитено възклицание: — Бива си го!…
— Ти си напълно достоен да го носиш, мой кунсе, защото ти довърши Жадоба. Приеми този меч, благородни Винитар, защото продажният…
— Не го докосвай, Лъчезаре! — приглушено и много страшно изговори Ертан. Подкрепиха я възмутен ропот и злобни ругатни на мъжки гласове. Оцелелите ратници изобщо не възнамеряваха да позволят да бъдат поругани нито Вълкодав, нито мечът му.