— Внимавай да не се отклониш от пътя! — строго заръча майката на момичето. — И не се заседявай на гости, побързай да се прибереш!
Момичето само кимна в отговор, макар че заръката й се стори обидна. На дванайсет е, вече не е малка! Но с мама не се спори. Еленушка хвана кошницата и излезе от двора.
Сред брезите тя видя голяма следа от вълча лапа и се учуди: от незапомнени времена край гробището не се бяха навъртали вълци. Момичето реши да разкаже за това вкъщи и отмина нататък като се оглеждаше на всички страни.
Знатната съседка, леля на баща й, я прие ласкаво, зарадва се на леваша („Точно за мене, беззъбата…“), щедро й сипа мая, нагости я с пирожки и я изпрати обратно.
Този път, бързайки през пременената с есенно злато горичка, Еленушка се загледа в ширококрилия скален орел, вестителя на Бога на Бурите, спуснал се да си почине на върха на могъщо дърво. Момичето предпазливо се приближи, вдигнало поглед към него. Грамадната сиво-кафява птица безстрастно се взираше надолу, изучавайки човешкото дете.
— Здравей, татко орел — каза момичето. — Искаш ли да ти дам пирожка?
Тя пъхна ръка в кошницата, напипвайки храната, отклони поглед от върха на дървото и…
Къде се дяна познатата рядка брезова гора? Вместо прозрачната горичка, която тя познаваше до последната резка върху белите стебла, наоколо имаше тъмен непроходим гъсталак. Виждаха се разкъсани корени на повалени дървета, на дълги кичури висеше сив мъх… Само преди няколко мига отпред се виждаше ливадата, покривът на къща от селото. А тази гора изглеждаше така, сякаш на сто версти наоколо нямаше човешко селище! Над гробището беше ясен ден, а тук зловещо се червенееше мрачен залез…
Момичето затвори очи и тръсна глава, опитвайки се да прогони привидението. После пак погледна. Чуждата гора не си и помисляше да изчезва. Тя напипа амулета, прикрепен за рамото й… не помогна! Упоритата гора странно мълчеше, сякаш очакваше нещо.
— Татко орел… — изхлипа момичето.
Свещеният скален орел се спусна от върха и без да бърза се понесе над дърветата на юг.
— Татко орел!…
Малката ревна и се затича след него.
Бодливите клони я шибаха по лицето, разчорляха косата й, здраво се вкопчваха в дрехите й. Орелът летеше бавно, но все пак се отдалечаваше. Момичето ту го губеше от поглед зад пухкавите върхове, ту отново го намираше… Накрая той съвсем се скри и тя остана сама.
Сега едва ли щеше да успее да намери дори онази бреза, от която започна всичко.
Размазвайки сълзите по лицето си, пробяга още няколко крачки и се озова на дълга и тясна поляна. Впери поглед в земята, за да види няма ли някъде пътечка. И отскочи назад, забелязала кръв върху изсъхналата трева.
Заслуша се изплашено, но в гората продължаваше да цари пълна тишина. Момичето тръгна предпазливо по кървавата следа и след известно време се натъкна на голям мъртъв вълк. После на още един. Вълците не бяха убити от човек: гърлата на всички бяха разпорени от нечии остри зъби. Следите продължаваха нататък и неясно предчувствие накара девойката да ги последва.
Тя го забеляза при края на поляната, под склонилите се над него офики. Веднага го позна, макар и сивата козина да не се виждаше заради съсирената кръв. Могъщият сив пес тихо лежеше на два сажена от ручея, към който се бе опитал да допълзи, но не беше успял.
Момичето дотича при него и застана на колене. Внимателно докосна сплъстената козина и усети под дланта си колеблива, тлееща топлина. Тя отново погледна раните. Би било чудо песът да е още жив.
Какво можеше да направи за него тя, как да помогне?… И цялата си риза да разкъса за превръзки, пак нямаше да е достатъчно. Момичето остави кошницата на земята, изтича до ручея, донесе в дланите си вода и се опита да измие разкъсаната муцуна:
— Не умирай, миличък… Не умирай…
Песът не отвори очи, не направи никакво движение, дори ушите си не помръдна. Еленушка донесе още вода, опита се да му даде да пие, но той беше отишъл прекалено далеч и вече не можеше да лочи.
Тогава тя предпазливо, за да не му причини болка, го прегърна през шията и се притисна към него, опитвайки се поне да му предаде топлината си. Доближи устни до косматото ухо и започна да му шепне всичко, което й дойдеше на ум. Говореше в захлас на Боговете как е невъзможно песът да умре. Убеждаваше сивия звяр, тъй огромен и силен, да се понапъне още малко и да се задържи тук, под това слънце, на зелената земя. С нея.