Песът изобщо не й отговаряше и мънистото на шията му не блестеше, защото бе изцапано с кръв. Момичето си помисли за маята за хляб и затова как сигурно вкъщи вече са се разтревожили. Къде ще търси сега пътеката към дома? Впрочем без него никъде не би отишла. Не би могла. Не би го изоставила.
В гората не се чуваха нито зверове, нито птици, и момичето изплашено се обърна, долавяйки шумолене. Първата й мисъл беше: как ще се защити?… Но през поляната ситнеше дългоухо сиво магаре, а на гърба му седеше мургава белокоса старица.
Момичето скочи и се затича срещу нея:
— Мила бабо, помогни!…
Старицата каза на вянски:
— Аз точно затова съм дошла, детенце.
После с лекота скочи на земята и се наведе над песа:
— Изобщо не се пазиш, хлапе… Нима бива човек така да постъпва със себе си, глупачето ми?
На задницата на магарето висяха пълни дисаги и в тях имаше всичко, за което току-що бе тъгувала Еленушка: илачи от билки в стъкленици и дървени цилиндърчета, парцали за превръзка.
— Започвам да го лекувам, а ти го дръж — нареди старицата.
— Как, бабо?… — не разбра момичето и се приготви да пъхне ръце под главата на песа.
Белокосата жена я погледна и каза:
— Така, както го държа до този миг. Моли се на своите богове. Прогонвай смъртта… — И добави нещо съвсем загадъчно: — Ако се върне, ще е само заради теб.
Еленушка не разбра какво има предвид старицата, но не посмя да попита. Двете се занимаваха с песа през целия остатък от вечерта. Момичето мъкнеше от ручея вода във ведро, изработено от гладката кора на непознато за нея дърво. Начупи сухи клонки за огън. Счука нещо в избелено хаванче. И през цялото време се молеше. На Великата майка, Вечно Истинската Отвъд, после на Стария елен, прародителя на нейния род, и естествено на Бога на Бурите, чийто орел я бе довел в тази гора. Понякога си представяше каква ли паника е настанала сега в дома й. Но за това мислеше някак си приглушено, отдалеч. Накрая отмалялата Еленушка така и заспа, притисната до косматото тяло на звяра и слушайки как вътре, под раните, упорито бие измъченото сърце.
Събуди се като от побутване, посред нощ, в най-глухия час, отвори очи и видя, че покрай огъня се беше появила още една гостенка. И тази гостенка беше такава, че момичето прегърна още по-здраво неподвижния пес, сякаш жалкото й усилие наистина можеше да го защити. На границата на светлия кръг стоеше мършава висока жена в дълга до петите бяла риза и тъмночервена вълнена пола с вшита дантелена ивица. Разпуснатите кичури на посивелите коси достигаха коленете. Лицето пък… Страшната гостенка не беше нито стара, нито млада. Времето просто нямаше отношение към нея.
— Той допя Песента — каза тя, а гласът й идеше отникъде. — Той е мой.
Старицата, на която момичето бе помагало през цялата вечер, подхвърли наръч съчки в огъня и отвърна спокойно:
— Не се срещаме за първи път и се е случвало да ти отстъпвам. Но него няма да получиш.
Огънят, подсилен с нова порция дърва, избухна по-ярко и мършавата жена отстъпи крачка назад. Но не повече. И каза:
— Той ми принадлежи. Огънят ти ще угасне, жрице, и аз ще го взема.
Жрицата отговори почти весело:
— А може и да не го вземеш!
Момичето дочу как сърдито въздъхна маята за хляб в гърнето и й се стори, че сякаш странницата се изплаши от този звук. За всеки случай Еленушка придърпа кошницата с гърнето по-близо до себе си, после седна и я взе върху коленете си.
— Кой още е тук? — сякаш за пръв път я забелязва, събра вежди неканената гостенка.
От уплаха момиченцето не можа да отговори, само се хвана за козината на тила на песа. Звярът се опитваше да изръмжи, но не можеше. Жрицата отвърна:
— Нея е още по-сигурно, че няма да получиш.
В гласа, който не идваше отникъде, прозвуча насмешка:
— Рано или късно, ще получа всички.
— Имаш с какво да се гордееш! — изфуча жрицата. — Цялата ти власт трае само миг. После — пак Живот!
Пламъкът на огъня започна да намалява и тя подхвърли в него още наръч съчки. Момичето с ужас видя, че е останало само едно клонче. Какво ще стане после?… Поне да изтича в гората, да търси сухи клони в тъмнината!… Превъзмогвайки страха, момичето беше готово да скочи и да бяга, когато към огнището от различни страни започнаха да излизат хора.