Странни хора. Мъже и жени…
Много различни по външност, те си приличаха в едно: нощната тъма сякаш не се докосваше до тях, отстъпвайки пред едва доловимото сияние, излизащо от телата и дрехите им. Изглеждаше сякаш посред глухата нощ ги осветява незримо слънце. Хората носеха със себе си цепеници за огъня. Един след друг се приближаваха до жрицата и слагаха донесеното в краката й. Купчината съчки започна бързо да расте.
Най-първи се появиха мъж и жена хванати за ръце. Красиви, съвсем млади. На Еленушка те много й заприличаха на човека, на когото преди половин година беше подарила мънистото. След като подадоха цепениците, те се приближиха към песа и със състрадание се наведоха над него, сякаш стараейки се да споделят сиянието на своето слънце. А после и двамата погледнаха в очите момичето и на нея, измръзналата, й стана топло. И си отидоха — но не в тъмнина.
Еленушка видя крехък млад арант с весели мечтателни очи. Изглеждаше, че този юноша във всеки един миг е готов да вдигне ръка към небесата и да издекламира вдъхновена поема. Другите хора бяха сурови и брадати, с тежката походка на каторжници. Момичето видя още и двойка велхи; дядо и баба мъкнеха заедно цяла греда и старецът постоянно се усмихваше, зарадван, че отново е с две ръце. Преди да си отидат, двамата с бабата се вгледаха в Еленушка и одобрително си кимнаха един на друг. Момичето усети как във въздуха за миг се разля свеж аромат на ябълки.
Огънят бушуваше. Горещите езици се извиваха с весел и яростен рев, разпръскваха нощния мрак, принуждаваха злонамерената гостенка да отстъпва все по-надалеч.
Това продължи до самия изгрев и купчината съчки при краката на старицата не намаляваше. Когато небето на изток уверено поаленя, жената се обърна към момичето и каза:
— Спи, детенце. Всичко е наред.
Кой знае защо Еленушка веднага й повярва. Тя докосна носа на песа; той продължаваше да е сух и горещ, но все пак като че ли не като преди. Момичето целуна песа по страховитата муцуна, сви се до него и тозчас заспа.
Когато се събуди, й се струваше, че е затворила очи само за миг, но слънцето вече се беше издигнало над върховете на дърветата. А на поляната нямаше никого. Нито жрица, нито пес. И никакви следи от нощния огън. Само кошницата продължаваше да си седи на мястото. Момичето седна, озъртайки се тревожно, и откри, че стиска в юмручето си нещо твърдо, което се бе отпечатало на дланта й. Отвори ръка. Беше малка сребърна луничка на тънко, но много здраво въже от косъм.
Еленушка се изправи и забеляза току до себе си началото на пътечка, която потъваше напред сред гъстите храсти. На пътечката лежеше сиво-кафяво орлово перо. Момичето го вдигна замислено, взе кошницата и тръгна напред.
Оглеждаше се за следи от песа и сама не забеляза как стигна до познатата бреза. На върха й отново седеше и невъзмутимо чистеше клюна си грамаден орел. Тя можеше да се закълне, че е същата птица. Като видя Еленушка, орелът се изправи и започна да оглежда безстрастно човешкото дете.
Момичето повдигна глава и с обида в гласа се обърна към него:
— Защо така, татко орел…
Могъщата птица си замълча. Еленушка подсмръкна, прииска й се да изтрие напиращите сълзи и…
Около нея бяха брезите. Познатите й до последната резка върху белите стъбла брези. Зад тях се виждаше ливадата, а зад ливадата — дома й. И момичето с всички сили се понесе нататък, забравила за родителския гняв, който неминуемо щеше да я застигне. Гневът на родителите е справедлив и не е нещо, от което човек трябва да се бои. Лятна буря, след която зелените стебла излизат от земята с удвоена сила…
За нейно смайване майка й я посрещна, сякаш се е върнала точно навреме. И маята за хляб в гърнето не беше засъхнала. Тогава момичето погледна дъската-календар, висяща под изваянията в Божия ъгъл и видя, че на нея няма нови резки. Беше се върнала вкъщи същия ден, когато бе тръгнала. Сякаш изобщо не я беше имало нощта, прекарана в чуждата черна гора.
Тя сложи орловото перо при иконите, зад лика на Бога на Бурите. А светлата луничка не показа на никого. Това, естествено, не беше хубаво. Винаги я бяха учили, че подобни вещи трябва да принадлежат на целия род. И да се дават на най-голямата дъщеря при омъжването. Но Еленушка чувстваше, че този накит е само за нея.
Вълкодав повдигна клепачи и видя над себе си каменен таван, а на неговия фон — издължена черна муцунка, две островръхи уши и чифт блестящи очичики. Прилепчо го погледна в лицето, тихо, нежно загука и започна да се търка в шията му. Вълкодав чак сега усети, че всъщност не чувства никаква болка. Тоест не усети абсолютно нищо, освен смайваща лекота. И приятния допир на вълната до голото тяло. Дори светлината беше мъждива, сумрачна и не дразнеше окото. Беше грижливо покрит с топла вълнена завивка и лежеше на широка скамейка в стая в голяма къща. По всичко личеше, че тук има прозорец и е отворен, за да влиза чист въздух: дочуваше как навън шумоли дъждец и ромоли вода, спускаща се по каменни плочки.