— Я го виж ти как се умилква — разнесе се гласът на Аптахар. Изглежда, сегванинът лежеше в същата стая, само че на друго легло. Вянинът разбра, че Аптахар говори за Прилепчо и поиска да обърне глава, но размисли, спомнил си навреме какво бе последвало при предишния му опит. А сегванският старшина продължаваше: — Добре, че не го предаде на Лъчезар, кунсе. Ех, да го беше видял в действие…
Дочу се шумолене от кожени подметки на ботуши. Някой крачеше бавно из стаята.
— Мога да си представя — със спокоен глас отвърна Винитар. — Нали бях при моста. Видях какви ги е свършил твоят вянин.
— Моят!… — закикоти се Аптахар, но в следващия миг изохка от болка: изглежда бе помръднал посечената си ръка. — Ех — рече той, поемайки си дъх, — де да беше мой този вянин!… А, Винитар?…
Кунсът се усмихна:
— И ти да беше под командването на вянина, стари приятелю.
Стари приятелю, повтори наум Вълкодав. Виж ти.
— В началото той беше под мое командване — каза Аптахар. — Пролетта, когато Фитела го нае във Велики Хан. Търговецът отначало не искаше да го вземе него, голтака. Как само ни напердаши и двамата — и мен, и Авдика…
— Човек трябва да е страшно добър боец, за да надделее над теб, Аптахар — рече кунсът. — Трябва да опозная по-отблизо твоя вянин, ако оживее.
— Много нови неща ще научиш — отново се засмя старшината. — За тебе, кунсе, не зная, но аз самият не бих му излязъл насреща!
Вълкодав отново дочу крачките: Винитар се разходи из стаята, постоя при отворения прозорец и отново седна при Аптахар.
— Понякога — с все същия спокоен глас каза той, — ми се струва, че баща ми щеше да е още жив, ако ти беше останал при него.
Таванът над главата на Вълкодав се завъртя и започна бавно да пада. А може би небето падаше на земята. Вянинът затвори очи.
На Аптахар явно не му се искаше да говори за това, което, стоеше между него и бащата на младия кунс.
— Не можех да остана! — каза той нерешително. — Прости ми, Винитар, но честта ми и така пострада. Няма да ми повярваш, но никой във войската не знае, че пих шест години бира при татко ти. Срам ме беше да разкажа! Защото тогава би се наложило да разкажа и за това, с което свърши всичко!
Кунсът отново се заразхожда из стаята, сякаш някаква сила го гонеше от ъгъл в ъгъл. Той отвърна:
— Не съм аз този, който ще те осъжда, още по-малко мога да осъждам баща си, но всичко можеше да бъде различно.
— Оня сополанко уби брат ми! — разпалено възрази Аптахар. — Щях да го разпоря! Какво, не е ли справедливо? Справедливо е! Ама не, баща ти кой знае защо реши, че трябва да остане жив. За късмет, ха!… Кучетата, виждате ли, не го били нападали!…
Винитар изрече замислено:
— Всичко можеше да бъде различно.
Аптахар донякъде се засрами от избухването си. Измърмори:
— Добре. Не се сърди, кунсе.
Винитар тъжно се усмихна:
— Аз да се сърдя на теб, чичо Аптахар! Та ти си ме отгледал. Ето с тази ръка, която ти отсякоха, си ме дърпал за ухото.
Вълкодав почувства, че кунсът е спрял точно при него. Вянинът отвори очи, някак успя да отлепи устните си една от друга и прегракнало попита:
— Намериха ли владетелката?
Струваше му се, че е изговорил тези думи достатъчно високо, но младият кунс се наведе до самото му лице и той повтори:
— Намериха ли владетелката?
Този път Винитар го чу. И отговори, клатейки глава:
— Не, засега не са я открили.
Те отново се погледнаха един друг в очите и сега у Вълкодав не остана и най-малко съмнение: Винитар знаеше всичко за него. Включително и че Вълкодав веднага се е досетил за това знание. Освен това Вълкодав ни в клин, ни в ръкав си беше помислил, че от кнесинята и Винитар, ако застанат един до друг, би излязла просто идеална двойка.
— Тя… е жива… — някак успя да промълви вянинът. — Тя… по моста…
— Знам — каза Винитар.
— В името на гащите на Храмн, скъсани няма да кажа къде!!… — нададе ликуващ вик Аптахар, със закъснение съобразил, че вянинът, който отдавна трябваше да е умрял, е дошъл в съзнание и даже е проговорил. — Винитар, синко, помогни ми да стана!…