Винитар му помогна и скоро вянинът видя над себе си едновременно и двамата. Човекът, който имаше всичките основания да убие него, Вълкодав. И другият. Който сам би трябвало да бъде убит. Прекалено много грижи за една душа, която още не се е върнала напълно в тялото си. Вълкодав затвори очи и светът отново престана да съществува за него. Само че сега това вече не бе забвение, а обикновен сън, носещ изцеление, ако не на душата, то поне на плътта.
„Бягай, мамо! — дванайсетгодишният Сив пес грабна от земята хвърленото от някого там копие и се хвърли да пресече пътя на младия комес, изскочил зад хамбара. — Бягай, мамо!…“
Без да гледа, опитният воин небрежно го отпъди с окървавения си меч. Но момчето се оказа пъргаво. Оръжието изсвистя на косъм над русата глава, без да я закачи и хлапакът се стрелна под ръката на сегванина и тънкото остро жило на копието се заби в лицето му, точно под веждата.
„Бягай, мамо…“
Когато Вълкодав се събуди, зад прозореца отново беше вечер, а в стаята заедно с него беше Ертан. Велхинята държеше дървен меч и от време на време, изкривявайки лице от болка, с непълна сила раздвижваше дясната си ръка. Лявата засега пазеше.
— Сменихме се с Аптахар — съобщи тя на Вълкодав. — Едва го уговорих. Писна ми да правя синини на пикльовци.
Вълкодав прошепна:
— Намериха ли владетелката?
Ертан охотно разказа как Винитар навсякъде е пратил своите хора и се е опитал да говори с планинците през Препятствието. Ичендарите му отговорили доста сдържано, че владетелката, дошла от север, гостува на вожда им, а той, годеникът й, не съумял както трябва да защити скъпоценната гостенка, не е достоен даже да споменава името й. Не пожелали и да чуят за някакви срокове за връщане.
— А аз откога… — попита Вълкодав.
— Днес е деветият ден — каза Ертан. — Вече ти сплетох косите, както е прието при вас…
После с надежда попита:
— Може би искаш да похапнеш, а? Топличко мляко с хлебец? Лъжичка мед?…
Девети ден. Значи дори да е идвал някой от убитите разбойници, така и си е тръгнал.
— Трябва да кажа… на кунса… — въздъхна вянинът. Ертан го погледна внимателно, после кимна и излезе.
Вълкодав я изпроводи с поглед. Жената-воин се оправяше бързо. Тя още държеше дясното си рамо по-високо от лявото, защото раната я болеше, но това скоро щеше да отмине. Отново щеше да язди бойни коне, да опъва лъка и да раздава шамари на прекалено разгорещени младежи, възхитени от красотата й… Винитар дойде с мокри ботуши, с капки влага по златистите коси, събрани на опашка на темето, както ги носеха островните сегвани. Очевидно Ертан го беше намерила на двора. Заедно с младия кунс се появи слуга, носещ на дървен поднос голямо канче, къс бял хляб, масло и чаша мед. От канчето се носеше уютният домашен аромат на прясно мляко. Слугата остави подноса, поклони се на господаря си и излезе. Кръвните врагове останаха насаме.
Винитар стоеше насред малката стая с ръце зад гърба си и мълчаливо гледаше Вълкодав. Лежащият пред него мъж изглеждаше като излязъл от гроба. Лечителят, грижещ се за ранените, постоянно се чудеше на животинската издръжливост на вянина. Една от стрелите, попаднали в гърдите, беше преминала точно до сърцето. За щастие тя беше бронебойна. Пробила бе цялото тяло на вянина, но тънкият шлифован накрайник не бе направил широка рана. Вълкодав гледаше Винитар с дълбоко хлътналите си помътнели сиво-зелени очи, заобиколени от черните кръгове на синините, които се получават при силен удар по главата. А на корема му седеше прилеп. Човекът с прилеп, когото са видели при Светии малко преди да…
— Искал си да ми кажеш нещо, телохранителю? — попита Винитар, без ни най-малко да се издаде. Говореше на вянски. Добре знаеше този език.
— Ти ме храниш в дома си — каза Вълкодав. Поиска да кимне към подноса с храна, но беше достатъчно да се помръдне, за да го споходи отново прилошаване, по-лошо от всяка болка. Пое си дъх, събра сили и довърши: — Аз убих кунса Винитарий, твоя баща.
Този, който се опитва да се отърве от мъст, разделяйки хляба с отмъстителя, няма защо да се нарича мъж. Винитар го изслуша, без да покаже, че е учуден, и кимна:
— Да, така е — каза той след известна пауза. — Ти си го убил, и при това през нощта, което не е много достойно. Обаче не приличаш на грабител…
Вълкодав отговори:
— Хората ни наричаха Сивите песове, Винитар.
Младият кунс се владееше, както подобава на вожд. Лицето му не потрепна, само сините му очи потъмняха, като океан по време на буря. Той дълго мълча, после проговори:
— Значи прави са били тези, които са съветвали баща ми да ви избие всичките до един.