Вълкодав упорито отвърна:
— А може би… правите са били онези… които са го съветвали… изобщо да не ни закача.
Винитар за първи път повиши тон:
— Не си ти този, който ще съди баща ми!
После добави по-тихо:
— Нито пък аз.
Вълкодав си замълча. Той вече бе произнесъл своята присъда над Човекоядеца. И я беше изпълнил.
Сегванинът прекоси стаята и застана до прозореца. Вълкодав не го виждаше от мястото си, но можеше да си представи как кунсът се взира с невиждащи очи в мокрия сумрак. Накрая Винитар попита:
— Как умря баща ми?
Вълкодав уморено затвори очи.
— Искаше да хване оръжието… Приковах го с копието към стената… Умрял е, когато е горял замъкът.
Кожените ботуши рязко изскърцаха — Винитар се беше обърнал.
— И ти не му позволи да се бие с теб?
— Не.
Двамата замълчаха. Безполезно беше да се пита Сивия пес защо не е позволил на палача на своя народ да се бие с него в честен двубой. Безполезно беше да се напомня на Винитар, че баща му беше наречен Човекоядеца от собственото му племе, островните сегвани. Безполезно беше да се казва каквото и да било. Кръвното отмъщение не се извършва чрез разговори.
— Твое е правото — тихо каза накрая Вълкодав. — Мечът е в теб…
Неговият собствен меч бе окачен на стената, прибран в ножницата си.
Винитар отстъпи от прозореца и застана така, че Вълкодав да не може да го вижда.
— Смятай, че този път ти е провървяло, вянино — изрече той приглушено. — Ти си придружавал годеницата ми по пътя й към мен и Дунгорм твърди, че неведнъж си я защитавал от убийци. Тези, които бяха с теб при моста, те превъзнасят до небесата и в един глас се кълнат, че годеницата ми сега би била долу в Препятствието или нещо още по-лошо, ако не си бил ти. Казват, че до последно си я бранил и си й дал ризницата си. Честно казано, вярвам на Аптахар повече, отколкото на болярина на галирадския кнес. Аптахар ме е отгледал. Той искаше да стане кръвен брат с теб. Прекалено много ценя честта си, за да си позволя след всичко това да те убия, както заслужаваш, пък макар и за отмъщение. Затова ще ядеш от хляба ми и ще си тръгнеш жив от дома ми. Но знай, че ние с теб пак ще се срещнем.
Той се извърна и излезе, безшумно затваряйки след себе си вратата, която почти веднага пак се отвори и Ертан се върна в стаята. Жената-воин седна при Вълкодав и се захвана да го пои с мляко през изсушено патешко гърло, защото той не беше в състояние да повдигне главата си. Вълкодав си взимаше от хляба с лявата ръка; дясната се оказа счупена — той едва в този миг се опита да я помръдне и с учудване установи, че е стегната с шина.
Вянинът не можа да се справи с всичко, което се опитваше да му даде Ертан, и девойката натопи остатъците от хляба в млякото — за Прилепчо. Лакомото зверче зорко наблюдаваше как тя приготвя любимото му лакомство. После нетърпеливо скочи направо върху ръката й, претича през подноса и потопи муцунка в чинийката.
Изминаха три седмици. През това време Вълкодав бе посетен неведнъж от всички ратници: и солвяни, и велхи, и сегвани. Не се появи само Аптахар и вянинът разбра, че Винитар му е разказал всичко. Вълкодав дори бе благодарен за това на младия сегванин. Разговорът с Аптахар обещаваше да бъде тягостен, защото вянинът все пак бе смятал старшината за свой приятел. До съвсем скоро.
След три седмици Вълкодав, залитайки от слабост и куцайки и с двата крака, излезе в двора на замъка и за пръв път се огледа наоколо. Ертан и лечителят в един глас се опитаха да му внушат, че прекалено рано се е измъкнал от постелята. Вълкодав изобщо не се опита да спори. Просто в крепостта не му харесваше. Всички вътрешни помещения бяха сухи и топли: едни се отопляваха с огнища и печки, други — с помощта на хитроумно прокарани комини. При все това отвсякъде лъхаше миризмата на камък и кучешкото обоняние на Вълкодав я улавяше безпогрешно. Денем все някак успяваше да се отвлече от нея. Но нощем, когато нямаше какво да го занимава, му се присънваха подземията на каторгата.
Не е работа човек да живее с накамарени над главата му хиляди пудове враждебен камък! Съвсем не като в добрата стара вянска изба, изградена от необхватни греди преди триста години, от живите внуци на прародителя Пес, която ще просъществува още толкова за радост на хората, без да си докара нито петънце мухъл… Там и въздухът е съвсем друг, и Домашните духове в мазето. Там всяка болест веднага ще се махне от теб. А тук току-виж си умрял и ако си одраскаш кожата под нокътя.
Замъкът на Стража на Северните порти беше изкусно врязан в стръмния склон. Смелите строители бяха изваяли част от стените право в скалите, а останалата част бяха изградили от отломките на същите тези скали. По всяка вероятност отдалеч крепостта трудно можеше да се различи на фона на извисяващите се канари. Тя се появяваше постепенно, колкото повече се приближаваш към нея, и рисуваше в каменния хаос строго завършени очертания. Замъкът властваше над планинската клисура — една от малкото, които свързваха с външния свят страната Велимор. От стените добре се виждаше черният отвор, преминаващ според слуховете в тунел, след който пътникът виждал над себе си небето на Скритата страна.