В другата посока, на север, се простираше хълмиста равнина. По нея се виеше път, който се скриваше в тъмна иглолистна тайга. Беше студено и широколистните дървета бяха черни и голи. За времето, през което Вълкодав се бе излежавал на миндера, над крепостта се разразиха няколко бури, обичайни за есента по тези места. Дъждът и бесният вятър бяха отнесли от дърветата всички листа, готови да отлетят, и безжалостно бяха изпокъсали онези, които бяха възнамерявали да продължат да си висят по клоните. Скоро щеше да падне първият сняг.
В далечината, при самия хоризонт, се мярна бледият блясък на вода. Отначало Вълкодав реши, че така му се е сторило, но после си спомни картата. Ремъкът на джобчето, в което той я пазеше, беше прерязан в боя от нечий меч, но после бяха намерили джобчето и Ертан грижливо беше изчистила от кръвта и картата, и книжката от брезова кора. Та ако се вярваше на картата, на север от крепостта всъщност минаваше река. Приток на Светин. Седнеш ли в лодка или сал, можеш да стигнеш и до самия Галирад. Ако, разбира се, не те погубят по пътя обирджиите, свили гнезда край праговете на реката.
Ратниците, преживели битката при реката, се оправиха преди Вълкодав. Всички освен Декша. На момъка му свърши илача, с който го снабдяваше Илад. Раната отново се възпали, възпалението се прехвърли върху другото око и изглеждаше, че на Русолявия му предстоеше да ослепее. Той и сега вече виждаше околния свят сякаш през гъста мъгла.
— Ето ти на!… — опитвайки се да си дава кураж, каза той на Вълкодав. — Ще отида при Корниша, хлебаря… това е предишният ми началник… Пак ще се захвана с месене на тесто!
Вълкодав искаше да го посъветва да съчинява стихове, но размисли: този, комуто Боговете са дали поетична дарба, не се нуждае от такива съвети. Обаче вянинът поразмисли още малко и отново промени решението си, досещайки се колко ценят творците на стихове дори най-малката проява на внимание. И каза:
— Ти по-добре съчинявай песни. Много хубави са ти песните. От тях и повече хляб ще идва.
Декша му отговори с измъчена усмивка:
— Да…
И тръгна нататък, опипвайки с пръсти стената. Вълкодав се сети се за нещо и го задържа за ръката:
— Виж какво… Когато се върнем в града… Имам приятел, лечител, още по-добър от Илад. Учен, сто книги е прочел. Ако може да се направи нещо, той ще го направи.
Декша смотолеви някаква благодарност и си тръгна, а Вълкодав се замисли как би се държал самият той, ако губеше зрението си по същия бавен и мъчителен начин. И особено, ако насред обречеността изведнъж заблестеше призрачна надежда. Вянинът дори се запита дали не е казал напразно на Декша за Тилорн. Има ли смисъл?… После реши, че не е било напразно. Виждали сме ги такива. Надсмиват се над своето осакатяване и сякаш не им пука. А после изведнъж се хвърлят от някоя висока стена.
Аптахар дълго време не му се мярка пред очите. Очевидно избягваше срещите. Докато накрая не се сблъскаха лице в лице на скрита на завет поляна, където Вълкодав бе дошъл да види как се обучават велиморските воини.
Когато се забелязаха един друг, двамата неволно отстъпиха назад и доста дълго мълчаха. Ако това не беше Аптахар, а някой друг, Вълкодав щеше просто да си тръгне и веднъж завинаги щеше да престане да го забелязва. Но с този човек нещо го свързваше.
— Доживяхме! — с горчивина каза Аптахар. — А аз исках да се побратимявам с тебе, каторжническа муцуно! Та ти не струваш и колкото нокътя на брат ми!…
Вълкодав с учудване долови как трепери гласът му. Ако не познаваше толкова добре Аптахар, би си помислил, че сегванинът едва сдържа сълзите си.
— Имах страшно стар прадядо — бавно, усещайки тежест в гърдите си, изрече вянинът. — Той вече много години не беше ставал от леглото. Кой от вас го прониза с копието си? Ти?… Или брат ти?…
Каквото и да се беше случило, за него вече не можеше и дума да става за отмъщение. Да отмъщаваш на този, с когото си разговарял и разделял хляба си, с когото заедно сте проливали кръв? Този, който се е случвало да се застъпи за теб? На когото ти самият си спасявал живота? Такъв човек само може да ти стане чужд. Но не и да му отмъщаваш.