Аптахар размаха чуканчето на отсечената си ръка.
— Аз и здрав не можех да се справя с теб, сега пък още по-малко… Но помни, че в Галирад имам син!
Който също не може да се справи с мен, помисли си Вълкодав, но не го произнесе на глас.
— Прави каквото щеш — каза той на Аптахар и си тръгна.
Някога, когато светът е бил по-чист и по-добър от сегашния, вяните са имали обичай: воинът, убил друг воин в честен двубой, отивал при майката на загиналия и заставал на колене пред нея. Той се извинявал пред дарителката на живот и молил да го приемат в нейния род, заемал мястото на убития… Тези времена отдавна са отминали, светът се е променил, и то не към добро. За какво беше готов да плаче миналият през огън и жупел закален боец? За брат си, убит много отдавна от дванайсетгодишен хлапак, отбраняващ дома си?… Или може би заради завинаги изгубената възможност за побратимяване?…
Крепостта не беше малка и Винитар успя да настани воините на Лъчезар и ратниците разделени така, че да не се виждат често. И едните, и другите жадуваха за кръв, но на Стража на Северните порти изобщо не му трябваха убийства между стените на замъка му.
Мал-Гона пируваше при Трирогия на Острова на ябълките, а Декша и Аптахар, осакатени в битките, сами свалиха коланите си на старшини. Вождът, който е получил телесен недъг, не може повече да носи късмет на онези, които го следват. Воините и от трите отряда взеха решение още при Препятствието и съвместно избраха за свой предводител Ертан. За щастие раната вече не застрашаваше здравето и живота й. А ако някой кажеше, че не е много достойно двайсет и шест мъже да се подчиняват на девойка, рискуваше да се натъкне на двайсет и шест меча.
Освен воините и прислугата, замъка обитаваха и най-различни занаятчии: майстори на брони, щитове и лъкове, седлари и ковачи — не можеха да се изброят всичките. Те обслужваха не само хората на Винитар (макар че те бяха на първо място), но и минаващите оттук търговци. Току-виж зад стените скоро се появят селища и израсне нов град. Галирадците бързо издириха сарач и с общи средства поръчаха за Ертан колан за старшина с позлатени токи. Коланът непременно трябваше да бъде от кожата на див бик, при това одрана по време на лов, когато звярът вече е получил смъртоносна рана, но духът му още не е напуснал тялото.
— Разправят, че такива помагат за раждане — каза някой от солвяните, когато слагаха колана на Ертан. — Имай го предвид, момиче!
Воините се разкикотиха, а велхинята показа белите си зъби и отговори с непристойна ругатня.
Брадата на Дунгорм, едва не получил от ръцете на разбойниците ужасна присъда, забележимо се беше прошарила. Обаче той сам изрази желание да възглави отряда и да съпроводи галирадците до родината им. Първо, такова съпровождане се налагаше заради честта на Винитар. Тези хора бяха направили каквото могат за него, без да щадят себе си, опазвайки годеницата му. Как след това да ги изпрати — шепа хора, отслабнали от раните, — сами през опасните неприятелски земи? Второ — ако останеха насаме, хората на Лъчезар и ратниците щяха да се изколят още до вечерта. Това Винитар също не можеше да допусне.
— Познавам ги всичките, мой кунсе, а те познават мен — каза му Дунгорм. — Мисля, че мога да ги спра. А освен това те сигурно ще решат да се съдят пред Боговете и пред своя кнес. Предполагам, че на този съд ще е полезно да присъства и външен, безпристрастен човек, при това от знатен род, който…
— Как ли пък не безпристрастен! — усмихна се Винитар. — По-добре си кажи честно, че се страхуваш за своя приятел вянина и искаш да чу помогнеш да се оправдае.
— … Който би изложил събитията, ръководейки се само от истината, но не и от чувството — с обидено достойнство приключи Дунгорм. — Дори и да съм си създал мнение на кого трябва да благодарим за спасението на владетелката, то не е на основата на привързаност! А по знатност аз не отстъпвам на никой от тях, освен на кнеса!…
— Да бъде както желаеш, приятелю! — предаде се Винитар. — Просто на мен и така не ми беше леко без твоите разумни съвети, докато беше на път. А ти тъкмо се върна и пак ме напускаш!
Вълкодав и Ертан продължаваха да делят една стая и това беше неизчерпаем източник за клюки. Ертан им отговаряше с шеги, Вълкодав просто си мълчеше. В сравнение с него велхинята беше почти здрава. Тя вече упражняваше и двете си ръце, размахвайки два дървени меча едновременно. И с всички сили тичаше за лечителя, когато вянинът се превиеше от кашлицата. Сега това се случваше често и всеки път той оставаше в леглото до пладне, с мъка преодолявайки слабостта и прилошаването. Сънуваше: ту Кан-Кедарат, ту момиченцето Еленушка, ту Тилорн и Ниилит. Лечителят — още сравнително млад сегванин, плешив като крайморска морена — го цереше с еленова кожа, листо от къпина, топена мас и прашец от изсушени попови прасета. Към прашеца той добавяше прекалено сладък сироп, който се струваше на Вълкодав по-противен и от самия илач. Вянинът не хранеше особени надежди за оздравяване, но безропотно гълташе всичко, което му донесеше лечителят. Доста изненадан беше, когато кашлицата престана да го мъчи, а раните започнаха малко по малко да се затварят. И вече не трябваше да се принуждава насила да изяде паница каша.