Въпреки това веднъж лечителят каза на господаря си:
— Кунсе мой, знам, че възнамеряваш да пуснеш галирадците да си тръгват. Без съмнение ти знаеш какво решение да вземеш, но аз бих те посъветвал да задържиш вянина тук.
Винитар попита спокойно:
— Защо?
— Той е болен — отвърна лечителят. — Може и да не издържи пътя.
И добави за по-голяма убедителност:
— Освен това смятам, че владетелката ще му се зарадва, когато се върне от планинците. Разправят, че почитаната господарка сама избрала вянина за телохранител и никога не е била недоволна от него…
— А какво казва самият вянин? — попита Винитар.
— Той иска да тръгне с тях, кунсе мой…
Стражът на Северните порти сви равнодушно рамене и рече:
— Ами нека тръгне.
Реката, която Вълкодав беше видял от крепостната стена, се наричаше Гирлим. На езика на едно от планинските племена, живеещи недалеч, но не така уединени като ичендарите, това означаваше Пеещия поток. Гирлим наистина водеше началото си от ледниковите ручеи, а надолу, към равнината, се стичаше през удивително приказливи водопади. Дали камъните по тези места имаха чудна природа, или струите се разделяха много сполучливо — това никой не можеше да каже. Само че Гирлим, скачайки надолу по вдлъбнатините на скалната стена, в действителност не ревеше и не бумтеше, а звънливо пееше. Някои наричаха това чудо. Планинците смятаха Пеещия поток за обител на Висшите сили и предполагаха, че там звънко се смеят Боговете и Богините, наслаждавайки се на прегръдките си. Още преди двеста години планинските жреци всяка пролет се захващаха да гадаят за кой от духовете на потока не е останала възлюбена или възлюбен. В зависимост от знаменията на реката се даряваше момък или девойка. Но ето че дойде нашествието на Гурцат и Пеещия поток, за разлика от Будуващите в недрата, с нищо не помогна на рожбите си. След което жертвоприношенията се прекратиха веднъж завинаги. Затова пък от различни посоки започнаха да прииждат любопитни пътешественици, готови да заплатят щедро, за да се полюбуват на чудото. Планинците скоро съобразиха, че е по-изгодно да приемат гости, отколкото да облажават равнодушната река. И построиха до някогашното светилище цяло село, специално за преминаващите. А Боговете и Богините, сякаш нищо не е станало, продължаваха да се смеят и играят при водопадите. Изобщо не им беше до хората. А на тези, които се ти безразлични, няма защо да им се обиждаш.
Малко по-надолу по течението, там, където Гирлим вече бе успяла да приеме в себе си други ручеи и рекички и да стане хубава пълноводна река, живееха източните велхи. Те изсичаха гората и всяка година наесен в работилниците своя час дочакваха по няколко здрави сала. Всяка есен тук падаха обилни дъждове. Към Гирлим прииждаха черни води и тогава саловете се отправяха на път. Придошлата вода позволяваше да се преминава през праговете, покрай които в сухо време нямаше брод заради разбойниците. Със салове, в относителна безопасност, обичаха да пътешестват търговците и странстващите занаятчии. Умният Винитар, след като стана Страж на Северните порти, предложи охрана на велхите. Самите велхи бяха смели воини, но не бе по силите на малко племе да се противопостави на могъщ съсед. Пък и Винитар намери начин да се държи така, че да не обиди храбреците.
И ето че вече втора година на саловете, заедно с местните, надолу по Гирлим се спускаха търговци, специално дошли от Велимор. Имаше място за всички: и за галирадците, и за отряда, който Стража на Северните порти изпращаше с тях.
— И ти ли тръгваш?… — учуди се Ертан от решението на Вълкодав. — А какво ще прави кнесинята без теб? Според мен тя най-много на теб се доверяваше…
Жената-воин беше свикнала с колана на старшина, в поведението и се беше появила властност. И — колкото и да е странно на пръв поглед — нещо майчинско, абсолютно несвойствено за нея по-рано. Вълкодав беше смаян, когато го забеляза. Но после поразмисли и разбра каква е работата. Мъжът вожд неизбежно ставаше нещо като баща за всички мъже. Ако е истински вожд, разбира се. Защото мисли и се грижи за тях като баща за синовете си. Защото на воините, оставили семействата си, им липсва родителската ласка. И още защото наистина здрави връзки има само в семейството.