Ето че и жената, по заслуги и достойнство избрана за вожд, е станала като майка за воините.
Въпреки това на Вълкодав не му се искаше да обсъжда нищо дори с Ертан. Изпуснеш ли някоя дума, не ти остава друго, освен да разкажеш всичко. За себе си, за кнесинята и за Винитар. А колкото по-малко хора знаеха за кръвната вражда на Вълкодав с Винитар и за отчаянието, едва не пратило кнесинята в обятията на вянина, толкова по-добре. Включително и за самата Ертан.
Вълкодав се почеса през превръзката по бедрото, разпорено от стрела, и каза на велхинята:
— На владетелката тук ще й бъде по-леко, ако ме няма.
Сивооката предводителка понечи да отвори уста, за да разпита по-подробно… но погледна Вълкодав, поразмисли и се отказа.
Настана денят на тръгването…
Всичките притежания на Вълкодав още се събираха в полупразната торба. И все така на дъното й се съхраняваше истинското съкровище: чукът, чиято дъбова ръкохватка помнеше ръката на баща му, ковача Межамир. Когато покрай Препятствието Вълкодав се хвърли в боя, който се очертаваше като последен за него, той замалко да запрати чука на баща си на дъното на пропастта. Защо отново да попада в ръцете на зли хора, по-добре би послужил на Бдящите в недрата в Тяхната ковачница. Сега Вълкодав беше благодарен, че е бил удържан — независимо дали от случая, или от непозната сила.
Дясната ръка на Вълкодав, счупена над лакътя, все още беше стегната в шина, изобщо не искаше да зараства и го болеше безмилостно. Той окачи меча на гърба си и го нагласи така, че да може да го достигне с лявата си ръка. Разбира се, не беше сигурен, че ще успее да го размахва както трябва, ако се наложеше да го използва. Едва му стигаха силите да се разходи покрай крепостната стена. Какво пък, до Галирад имаше още доста време…
Вълкодав свали плаща си от дървената кукичка и го наметна през рамо. Личеше си, че съвсем неотдавна сивият плащ е бил нов, красив и чист. Вълкодав отлично си спомняше как отначало се бе старал дори да не го оставя на земята. Боеше се да не го изцапа. Оттогава насам благородният сив велур бе успял да се покрие с петна от пръски кал, бе прогорен от искри от крайпътни лагерни огньове и бе пропит с дъждовни капки… и кръв естествено. Занаятчиите, живеещи в крепостта, старателно бяха изчистили плаща, но повечето от петната се оказаха незаличими.
— Нищо ли не забрави? — попита Ертан, наведе си и погледна под двата миндера. Вълкодав гледаше гъвкавия й, силен гръб, стегнат в талията от широкия колан с блестящи токи. Какво удоволствие е просто да гледаш как се движи красив жив човек, особено ако е жена.
— Тръгваме! — каза Ертан.
Сивчо и Снежинка стояха в една от конюшните на крепостта заедно с другите коне. Бялата кобилка много тъгуваше за стопанката си и винаги се хвърляше към Вълкодав, надявайки се, че след него ще влезе и кнесинята. Но кнесинята все не се появяваше. А сега на Снежинка й предстоеше да се прости и с Вълкодав, и с приятеля си — сивия кон, с когото беше тичала рамо до рамо от самия Галирад насам. Нищо! В красивата кобилка вече се заглеждаше широкогръдият златист Санайгау. Заглеждаше се и цвилеше ласкаво и с копнеж. Да ги пуснеш един на друг — със сигурност ще се получат славни жребчета…
Снежинка разбра, че са дошли да се простят с нея. Когато Вълкодав я целуна по топлия нос и понечи да си тръгне, тя го хвана със зъби за ръкава и дълго време не го пускаше.
Саловете чакаха на кея, готови да се спуснат надолу по течението. Бяха големи, с дължина почти колкото разстоянието, което изминава изстреляна стрела. Върху един от тях, най-просторния, вече бяха разпънати шатри и издигнати дъсчени хамбари, които едва ли бяха празни — на този сал от горното течение на реката пътуваха търговците. На галирадците дадоха два други, по-малки. Велиморската охрана се раздели на три, за да може, ако се случи нещо непредвидено, да защитят и трите сала, пък и да пазят галирадците от сблъсъци помежду им.
Пътят, специално прекаран от крепостта, свършваше до самата вода, така че товаренето започна незабавно. Конете пръхтяха, плахо поглеждаха напред и страхливо приклякаха на задните си крака. Колкото и здраво да бяха закрепени гредите една за друга, те изглеждаха ненадеждни на животните в сравнение с твърдата земя. Обаче доверието към ездачите надделяваше и конете един след друг стъпваха на широките подвижни мостчета.