— Аз съм Страж на Северните порти и не смея да пренебрегвам дълга си — заяви на всички Винитар при излизането им от крепостта. — Вместо мен в Галирад ще дойде моят посланик, благородният Дунгорм. Той ще разкаже на бащата на моята годеница, че аз продължавам да бъда неин жених и нямам намерение да се отказвам от задълженията, с които съм се нагърбил, решавайки да стана зет на достойния кнес. Вече съм изпратил в Галирад гълъб с послание. Там се съобщава за печалното нещастие, застигнало годеницата ми почти на прага на дома ми. Благородният Дунгорм също ще вземе със себе си подробно писмо, където възможно най-точно съм изложил случилото се. Надявам се, че това ще помогне на господаря Глузд да установи пълната истина, към което той несъмнено ще се стреми. Надявам се също, че скоро ще мога да му изпратя вест за щастливото завръщане на дъщеря му и за начина, по който ще посрещнат кнесинята в дома ми.
Всички видяха как Дунгорм направи почтителен поклон и взе от него кожената кутия с писмото. Сигурно това писмо криеше у себе си нечия съдба. Вълкодав веднага се зачуди дали няма да започне лов за него по пътя към дома. После реши, че няма такава опасност. Тези, които Лъчезар би могъл да прати на такъв лов, до един бяха погубени при Препятствието. А боляринът едва ли би се решил да действа открито…
Дунгорм избра сала с ратниците и там вдигнаха знамето му. Самият Винитар хвърли в реката черен петел, за да измоли благополучно пътуване за галирадците. Салджиите прибраха подвижните мостчета и със здрави прътове изтласкаха саловете далеч от брега. На изхода от речния залив мощното течение на Гирлим ги подхвана и ги повлече надолу. Саловете скърцаха и се поклащаха между гредите проникна вода. Сивчо, когото Вълкодав непрекъснато принуждаваше да лежи, потрепваше и жално гледаше стопанина си. Кормчиите работеха съгласувано с дългите весла, изкарвайки саловете на стръмното течение. Мътният тъмен поток се плискаше и сдържано бучеше в неудържимия си стремеж към далечното море; дърветата по бреговете бяха потопени във водата на височината на човешко коляно.
Неподвижните фигури на конниците известно време се виждаха в далечината, после изчезнаха зад завоя на реката.
15. Правдата на Боговете
Пътешествието на саловете започна спокойно и мирно. Могъщият Гирлим се носеше плавно и бързо между бреговете, затрупани със сив, рехав, още пресен сняг. Дълбоко долу оставаха праговете, които цяло лято показваха от водата гранитните си зъби. Когато минаваха през такива места, саладжиите, с обичайната бдителност, се вглеждаха в почернялата при бреговете река. През лятото, когато неминуемо се налагаше да се разтоварват и да се влачат лодките, за да се мине през препятствията, тук пътниците можеха да се натъкнат на шайки злосторници, похитители на чужди богатства. Особено свирепи били разбойниците във времената на сегванското преселение, преди битката при Трите хълма, когато в страната нямало ред. Благодарение на Боговете, оттогава насам много неща се бяха променили, злодеите отчасти се усмириха, отчасти склониха глави пред мечовете на добри люде. А покрай праговете започнаха да се издигат силни градчета. В тях се заселваха воини и работници, помощници за гостите. Хем на никого няма да позволят да се стори зло, хем на ръце ще носят хората. Стига само да си платиш.
Когато минаваха покрай такива градчета, салджиите надуваха рог и махаха за поздрав. От бреговете отговаряха, макар и без особен ентусиазъм. Размяната на любезности няма особена стойност, ако не се нуждаят от услугите ти, което значи, че няма и да ти платят.