— Дядо!… — изви Зуйко и така се вкопчи в плаща на Варох, че никой не би могъл да го отдели.
Прилепчо, който не обичаше снега и студа, си почиваше в пазвата на Вълкодав. Усетил напрежението между хората, той изскочи навън и с неистов крясък се замята над главите им. Конете спряха: никой не гореше от желание да тръгне напред. Може би тук наистина бе пълно с грешници. Но нито един от тях не беше свикнал да изоставя приятелите си.
— Ох, да ви вземат мътните! — каза Еврих, готов да се разплаче. — Сега какво, и аз ли да оставам да умирам с вас?…
А краят би излязъл глупав, помисли си Вълкодав. След такива мъки. След предателства на роднини, продали в робство племенницата си. След желязната клетка в подземието на Човекоядеца. След плена при жреците и загубата на синовете… Ей така безславно да загинем край стените на града, решил да си купи спокойствие с цената на нашите глави?… Още утре галирадците вероятно ще обуздаят воините на Лъчезар. Но едва ли ще могат да се гледат един друг в очите. Само че на нас вече ще ни е все едно. И Еврих, глупакът, кой знае какви ги надрънка, а сега заради глупавата си гордост ще реши да остане да умре с нас…
— Ето какво — решително изрече Тилорн, — ще отидем да търсим Портала всички заедно. И заедно ще пробваме да преминем през него. Не се отчайвай, господин Варох. И не плаши напразно внучето.
Старецът измърмори нещо под мустак и сръга коня с пети. Да става каквото ще става, пък и нямаше полза да висят на едно място. Зуйко не пускаше плаща на дядо си и седеше, заровил лице в гърба му; раменете на момчето потрепваха. Боже мой, Господарю на Бурите, отправи мислен зов Вълкодав. Възможно ли е дори момчето да се окаже недостойно за Твоето застъпничество?… Опази тези хора, Господарю на Бурите, а с мен постъпи така, както съм заслужил. Може би заради този ден ме запази жив при Препятствието?… Аз съм готов, Господи. Готов съм…
Конете ги носеха напред, младият пес припкаше покрай копитата, а Ниилит попита Еврих:
— А кой решава дали човек е достоен?
Арантът отвърна неохотно:
— Непросветените люде по-рано смятаха, че това е работа на Пазителите… Нещо средно между младши Богове и могъщи светли души. Сега нашите учени сравняват Портала с обикновена врата или просто с отвор в стената. Според тях проникването през него се определя от свойствата на самия човек. Един ще мине без усилия през тесен отвор, казват те, друг ще заседне.
Вълкодав веднага си спомни за страшното подземие на Човекоядеца и тайната врата, зад която едва не останаха да гният костите му.
— Учените се разделят в мненията си — донякъде въодушевен, продължаваше Еврих — какво именно определя съдбата на човек, достигнал Портала. Повечето твърдят, че ширината, образно казано, на процепа трябва да се приеме за равна за всички. Но някои настояват, че Боговете на Небесната планина всеки път извършват особен съд…
… И в този миг Вълкодав най-накрая разбра смисъла на предупреждението, което му изпрати напролет Господарката на съдбите. Има порти и Порти, осъзна вянинът. Да. Ето че сега неговият земен път наистина завършваше.
Място на света, където може да се построи къща, и мъжът, излизащ от нея, няма да се бои, че в негово отсъствие враговете ще ограбят и подпалят дома му. Където красивата девойка, когато срещне в гората непознат мъж, без никакъв страх го поздравява. Където цъфтят ябълки и узряват малини, където шумят вековни борове, а ледените ручеи тичат с кристален звън по скалите…
И за беда аз никога няма да видя всичко това. Но сега поне знам, че такова място ИМА. Страната, за която моят род отдавна разказва легенди съществува и нея наистина могат да достигнат само мъдрите и справедливите. А щом е така, то не е малко и да умреш на прага на тази страна…
Вълкодав се приближи до Тилорн и го попита:
— Какво искаше от теб Човекоядеца?
Ученият, не очаквал подобен въпрос, се забави с отговора малко повече. Вълкодав видя в очите му съмнение — струва ли си, сиреч, да говоря. Вянинът плесна с длан задницата на коня на Тилорн и измърмори:
— Ще мина и без твоите тайни.
— Аз… — засрамено започна Тилорн.
Вълкодав го прекъсна:
— Ще мина и без тях, казах!
Преднатата нощ той навярно би се обидил на Тилорн. Друг е въпросът, че предната нощ не би и попитал. Обаче сега не се чувстваше ни най-малко обиден. Просто окончателно бе разбрал, че в този Портал няма никакъв скрит механизъм, който би си струвало да се пусне заради него. Защото Тилорн, както и Еврих, го смяташе за недостоен. И вероятно бе прав. Впрочем, дори и това вече нямаше никакво значение.