Междувременно Прилепчо, настанил се отново под плаща му, настръхна, изхвърча и се хвърли назад, в посока към града, после се върна, увисна над главата на Сивчо и записука, пърхайки с крила във въздуха. Вълкодав се заслуша и след известно време чу същото, което бяха доловили изострените сетива на зверчето. Там, далеч назад, лаеха кучета, пуснати по следите им. Следите се виждаха ясно, не се налагаше да бъдат търсени; просто някой искаше глутницата да спре бегълците, а ако ги повали в снега още по-добре. За да не бързат преследвачите по петите на дивеча.
Варох отново посегна към ножа си…
— Ще прогоним кучетата! — на висок глас изрече Ниилит. — И конете!
— С кучетата — каза с нетърпящ възражения тон Вълкодав — ще се заема аз. Тръгвайте, ще ви настигна.
Конете им пристъпваха на място, докато всички притихнаха, заслушани в лая на бързо приближаващата се глутница.
— Тръгвайте, казах! — изрева Вълкодав така, че конете прибраха уши и хукнаха напред. Младият пес понечи да остане на място, поглеждайки вянина в очите, но също усети заповедта на Предводителя и с всички сили се втурна след конете.
Докато слушаше зловещото джавкане, понякога преминаващо във вой, Сивчо се вълнуваше и танцуваше. Но каменната увереност на ездача все пак го накара постепенно да се успокои.
Вълкодав слезе от коня и зачака.
След малко той различи върху покритата с мъгла равнина десетина чифта ярки огънчета. Нощната тъмнина беше прозрачна за очите му и той видя плътната сянка зад всеки чифт светлинки. Мускулести, бързоноги, страховити солвянски вълкодави. Те едва ли отстъпваха на вянските по свирепост и бързина, само че бяха значително по-шумни и сега се давеха в кръвожаден бесен лай. Свирепи твари, на които им е все едно кого ще разкъсат. Те не умееха да мислят. Хората бяха помислили за всичко вместо тях.
Вълкодав чакаше неподвижен и мълчалив.
Песовете най-накрая го забелязаха и лаят им се сля в някакъв неистов стон. Бяха готови да изскочат от кожите си, само и само по-бързо да се доберат до него. Всеки напираше пръв да се добере до гърлото му. Горящи очи, покрити с пяна зъби…
Но после…
Носовете им доловиха миризмата на ЧОВЕК. Човек, изплашен кон и дребно летящо зверче, кацнало на главата на човека. Очите им уверено съобщаваха за същото. Но пък умовете им… сакатите умове на копоите упорито виждаха пред себе си ВЕЛИК ПРЕДВОДИТЕЛ. Неподчинението пред когото би се превърнало в наистина незаличим срам за целия кучешки род.
Глутницата започна нерешително да забавя ход. После съвсем се спря. Кучетата не разбираха какво става. Върху човек, дори въоръжен, те биха се нахвърлили веднага. Но Този, който сега стоеше пред тях, по някакъв необясним начин беше също и Пес. И в Негово присъствие им се искаше да скимтят и да се влачат по корем.
„Котешки изчадия! — удари стадото нарастващият гняв на Предводителя. — Крастави проскубани помияри! Как смеете?…“
Естествено Вълкодав им каза всичко това без думи. Кучетата дочуха само оскърбителен рев, нисък, зловещ, ужасяващ. И безпогрешно разпознаха страшната сила, която се криеше зад него.
Настана краят на всички съмнения! Водачът на глутницата, як черен пес с разкъсани в битките уши, се строполи в снега и в унизителна поза запълзя по корем към Вълкодав. Чувстваше се нищожно пале, готово да се подмокри от ужас.
Вянинът се наведе, хвана го за кожата зад ушите, вдигна го над земята и здравата го разтърси. Песът замята лапи, жално, молейки за пощада с тънък вой. Само висше същество можеше да постъпи с него по такъв начин.
Отсега нататък глутницата беше окончателно готова да прави това, което й нареди Великия Предводител. Ако пожелаеше, Вълкодав можеше да насъска песовете дори срещу стопаните им. Но той не пожела. За кучетата това би било не по-малко срутване на света, отколкото нападението над Предводителя. Вълкодав не искаше да обрича на подобна участ четириногите си роднини. Щеше да е прекалено жестоко. Хората имаха проблем помежду си и те сами щяха да го разрешат.
Когато хайката се добра до мястото на срещата им, солвяните така и не разбраха къде са се дянали кучетата. Върху снега нямаше кръв, по нищо не си личеше да е имало и борба. Някои от воините на Лъчезар за всеки случай се хванаха за амулетите: ако се вярваше на следите, излизаше, че човекът и кучетата са стоели и… са разговаряли. После човекът, сякаш нищо не се е случило, се е качил на коня си и е продължил нататък, а глутницата, изоставила преследването, е тръгнала в друга посока. Към близката гора — и само Боговете знаят накъде след това.