Скалата се падаше отляво на пътеката, а пропастта — отдясно, и това беше добре. Добро преимущество за левичар. Да можеше само да се и намери удобно местенце някъде нагоре по склона, откъдето случайният поглед надолу те смразява. Ако не задържеше хората на Лъчезар, Еврих и останалите просто нямаше да се доберат до Портала. Нямаше да успеят. Праведността си е праведност, но каквито и да ги бе наговорил начелият са на книги арантянин, Вълкодав още не беше виждал врата, която да не може да разбие. А какво ще стане, ако някой злодей се опита да се промъкне в по-добрия свят, вкопчил се в ръката на праведен човек?… Това сигурно не знаеше дори Еврих. А когато Вълкодав не знаеше нещо със сигурност, той се чувстваше длъжен лично да провери. Като при Препятствието.
Само дето при Препятствието в последния миг все пак Винитар бе успял да им се притече на помощ. Сега никой нямаше да им помогне. Включително и витязите на Десняка. Дори и той да научи за случилото се и да ги изпрати…
Вълкодав подуши въздуха, убеди се, че скоро ще започне да се разсъмва и пое нагоре по пътеката. Върна се озъбеният Прилепчо, улови се с нокти за куртката и понечи да се мушне на топло. Това не се оказа лесно: пречеше му завързаната за тялото ръка. А Вълкодав бе свалил плаща си и го беше закачил за седлото на Сивчо.
— Сега — каза вянинът. Спря и с лявата си ръка опъна дрехата си при яката. Зверчето веднага подскочи и блажено се сви в пазвата му. Какво ли щях да правя без теб, помисли си Вълкодав, усмихна се и продължи нататък.
Пътеката се виеше нагоре, следвайки извивките на скалата, и ту се стесняваше, ту се разширяваше. Понякога свършваше навътре в нещо като проход и тогава грохотът на морските вълни долиташе приглушено, затова пък между скалите започваше да кънти странно ехо, което караше нестихващия прибой да плаче и разговаря почти с човешки гласове. Вслушаш ли се внимателно, можеш да разбереш за какво разказва. Вълкодав опита да си представи как ли е тук в спокойни дни, когато морето едва чуто роптае долу. Страшничко, навярно. Защото тогава из проходите със сигурност шептяха хиляди призраци. Да. Нищо чудно, че благоразумните галирадци отдавна се страхуваха от странното място. Да не говорим че, както се мълвеше, тук бяха изчезвали и хора. Сега беше ясно къде са се дянали.
… А ако за това са се постарали самите създатели на Портала, желаещи да отучат недостойните или движените от празно любопитство да идват насам?… Колкото и да се взираше, Вълкодав не успя да открие по пътеката следи от работата на човешки ръце. Но едва ли вятърът и водата биха прорязали в скалата такъв гладък път, целенасочено водещ нагоре от пясъчния бряг до самото подножие на Скалата на мъглите. Впрочем кой знае…
На други места пътят отново се превръщаше в тънък корниз и надвисваше над бездната. Долу, далече под краката им, в чудовищен танц се сблъскваха, поваляха и се изяждаха исполински водни маси. До противоположния бряг можеше да се достигне със стрела. Дори изстреляна от сегвански лък, заслужено презиран от племената на истинските стрелци. Неизвестно поради каква причина — дали заради внезапното стесняване на залива или поради някакви особености на дъното — но само тук вълните се издигаха на огромна височина. Вълкодав реши, че трябва да попита Тилорн. После се усмихна на собствените си мисли.
В книжката от брезова кора, която продължаваше да носи със себе си, бе останала една-единствена непрочетена страница.
Последната.
През вековете морето беше издълбало под Скалата на мъглите истински котел. Вълните се стоварваха в него една след друга и така се удряха в гладките гранитни стени, че капките и пяната от време на време достигаха до пътеката. През зимата навярно тук се образуваха невъобразими бради от ледени висулки. Океанът неистово нахлуваше във вътрешността на сушата и понякога под неговия напор цялата водна маса, която не намираше изход от каменния затвор, започваше тежко да се клатушка напред-назад. Морето заплашително кипеше и се пенеше така, че над надигналата се повърхност се подаваха само върховете на затоплените скали. После навън започваше да се подава водна планина. Тя растеше и растеше, сетне се извиваше в гребен и накрая се срутваше напред. Тогава отвесните скали наистина се разтреперваха, а пътниците се притискаха към твърдината, опитвайки се някак да успокоят цвилещите коне. Морският Господар безчинстваше дълбоко долу, но всеки път им се струваше, че огромната вълна ей сега ще помете всички от скалата. Или просто ще стрие на прах корниза под краката им…
Ако не бяха двойката вълшебници, умеещи да приглушават уплахата на конете, животинчетата отдавна щяха да обезумеят от страх, да се изтръгнат от ръцете на водачите си и в края на краищата да загинат. Но присъствието на Ниилит и Тилорн вършеше работа: бегълците се придвижваха напред. Макар и бавно. Прекалено бавно.