Той се ухили подигравателно на Канаон и се изплю пред краката си.
Канаон се устреми напред. Наложи се Вълкодав да отстъпи пред натиска му, иначе онзи просто щеше да го помете като лавина. Върху тясната пътечка нямаше място да се обърнеш, вянинът бе благодарен и на това, че поне получава някакво преимущество като човек, биещ се с лявата си ръка. Интересно, помисли си Вълкодав, кой все пак е създал този път? Тези, които първи са открили по-добрия свят и може би с бой са се добрали до Портала, спасявайки мъдрите и праведните?… И какво се е случило после с тях, нали ТАМ облетите с кръв не са ги взели?… Да можеше да попита вълните, които бучаха долу. Сигурно само те знаеха отговора.
Лъчезаровите воини вече заобикаляха скалата по петите на предводителя си. Някои държаха в ръце лъкове и самострели. Наистина, тези воини не се отличаваха с голяма точност. Дружинниците смятат лъковете за съвсем не най-достойното оръжие, нали лъкът убива отдалече. Те се упражняваха в стрелба повече заради лова на зверове. Но и в гората предпочитаха копието, за да демонстрират мъжеството си. Те и сега не стреляха: страхуваха се да не уцелят Канаон. Вълкодав отстъпваше назад, крачка след крачка.
Малко по-нататък пътеката отново свиваше в следващия завой. До там водеше доста стръмен и порядъчно заледен участък. На някои места ледът беше изкъртен от копитата на конете, а тук-там си личаха и следи от брадва — разчиствали бяха пътя на добичетата, за да не се подхлъзнат. Канаон все поглеждаше под краката на Вълкодав и вянинът се досети какво иска противникът му — той да се подхлъзне.
И Вълкодав се подхлъзна. Изгуби равновесие, размаха ръка и полетя към земята. Канаон, без да се помайва, вдигна меча си и с тържествуващ рев скочи напред да го довърши. Мечът вече се спускаше, когато двата крака на Вълкодав изведнъж се изстреляха нагоре. Цялото му тяло се изви като дъга, така че на земята останаха само раменете и шията му, а стъпалата в мокрите, полепнали със сняг ботуши се врязаха в основата на ребрата на Канаон. Ударът беше страшен. Ако не беше плътният подкован нагръдник, нарлакът би умрял на място със сплескани вътрешности. Бронята му даде още няколко мига живот. Канаон беше почти двойно по-тежък от вянина, но се отлепи от пътеката и полетя към пропастта. А кога връхчето на меча на Вълкодав преряза въжето, завързано за колана му, никой не успя да види.
Трябваше да се отдаде дължимото на Канаон: той не издаде нито звук и дори не изпусна меча, докато летеше към гибелта си. Лъчезаровите воини наблюдаваха като омагьосани как тялото му се премята във въздуха. Там, долу, не би могъл да изплува, дори и ако беше гол-голеничък, какво остава с тежки доспехи.
Вълкодав изобщо не си губи времето. Движението, изпратило Канаон при Морския господар, го изправи на крака. Засега той беше невредим, ако не се броеше жестоката болка в раздразнените рани и особено в счупената ръка. Но още можеше да се движи, значи болката трябваше да се търпи. Пък и не оставаше много.
Той изобщо не чака дошлите на себе си хора на Лъчезар да го засипят със стрели. Веднага отскочи назад и се скри зад каменната издатина. Там се притисна до скалата, опитвайки се да успокои дишането си и да изтрие облетите си в пот очи. Знаеше, че враговете няма да тръгнат веднага подире му. Те и без това бяха изгубили двама, при това по глупав и страшен начин, заради собствената си самонадеяност. Нямаше защо да бързат… Или все пак имаше причина да се бърза?
Оттам, където стоеше, вече се виждаше градът. Слънцето изгряваше и Вълкодав за пръв път видя отвисоко целия Галирад. И разбра, че кнесинята ненапразно я теглеше насам през лятото. Самият той нямаше време да се любува на снега върху покривите, нежнорозови и чисти, още не зацапани от саждите на работилниците и хлебните пещи. Видя само, че в двора на прикъта е пълно с народ, и един голям отряд лети по улиците, а друг излиза през градските порти. Зрението на Вълкодав беше доста остро, но дори и на него конниците му изглеждаха като мънички, бавно пълзящи трохички. Нямаше никаква възможност да види кой оглавява предния отряд. Тримата отпред препускаха рамо до рамо… Кнесът, Десняка и… Ертан? Интуицията му подсказваше, че едва ли са минали без велхинята.
Вянинът се усмихна. Така значи, усмиряването на Лъчезаровата дружина беше станало доста по-бързо, отколкото бе очаквал. Дори не им бяха позволили да изгорят къщата на Варох. Вълкодав нямаше кога да търси с очи познатия двор, но веднага би забелязал огъня или черната димна завеса на пожара. Може би не си струваше да напускат града, зарязвайки дома и всичко, което имаха?… Може би да, а може би не. Те все пак бяха подмамили след себе си най-горещите поддръжници на убития Лъчезар. Сигурно точно затова в града бяха успели да се справят с останалите, без да се пролива кръв.