Първото, което направи Вълкодав, когато достигнаха площадката, бе да потърси с очи място, удобно за отбрана. Сигурен беше, че ще го намери — и го откри. Лошото бе, че то беше предназначено не за един воин, а поне за двамина. Двамина с лъкове, способни да се прикриват един друг, биха могли да превърнат изхода към площадката в смъртоносен капан за всеки отряд, независимо колко многоброен беше. Сам човек с меч също би издържал известно време. Докато не го застрелят в упор.
Едва в този миг Вълкодав видя Портала. Нямаше никакво съмнение — това беше той. Сякаш балансирайки на границата на пропастта, във въздуха висеше плътен облак виеща се от вятъра мъгла. На вид най-обикновено облаче, каквито тук, навярно, имаше предостатъчно. Само че вятърът кой знае защо не можеше да го помръдне и разкъсваше само краищата му, а слънцето запалваше в сивата дълбина мимолетни дъги. Щастлив е този, пред когото от другата страна на облачето наистина се откриеше праведният свят. Недостойният го чакаше полет надолу, към ненаситните вълни.
Ниилит веднага се втурна към Тилорн и здраво го прегърна. Тя зашепна нещо на сакаремски. Без да иска, Вълкодав разбра няколко думи. Момичето се обясняваше на Тилорн в любов.
— Тръгвайте! — закрещя Вълкодав, като поглеждаше косо към прохода. — Хайде, по-живо!
Самият той не възнамеряваше дори да опитва да мине през Портала. Нямаше никакво желание да лежи осакатен върху скалите някъде покрай Канаон. И отгоре на това душата му да излети от тялото, отнасяйки със себе си мисълта, че той все пак се е оказал недостоен за по-добрия свят!… Не. Той ще загине в боя. Ще загине така, както винаги е искал — защитавайки тези, които е обикнал. А мечът сигурно сам ще се погрижи за себе си, ако не желае да служи отново на зли хора…
Майстор Варох хвана внука си за врата, метна го неочаквано право в ръцете на младия арантянин и извика:
— Хайде, книжен плъхо… погрижи се за хлапето. На мен и тук ми е добре.
— Дядо!… — закрещя Зуйко и отчаяно се заопитва да се измъкне.
Вълкодав, застанал с лице към пътеката, отзад дочу нечленоразделен вопъл и неволно се обърна. Еврих крещеше нещо несвързано на арантски и тичаше с изкривено лице към пропастта, като мъкнеше след себе си и дядото, и внука. Зад тях изплашено бягаха в тръс два коня: старият сегванин се беше изхитрил да завърже поводите им за колана си. Ето че Еврих достигна самия край, подскочи и… изчезна в облачето, увличайки след себе си момчето и стареца. Вълкодав неволно приседна, смаян… Стоеше малко по-надолу от Портала. Вече бе приел мисълта, че след миг надолу ще се понесе нечие тяло, и то не само едно. Но Боговете не позволиха. Мъглата прие Еврих и спътниците му и ги изпрати неизвестно къде. Конете, принудени от опънатите поводи, скочиха след тях, последвани от джавкащия пес. Невинният звяр нямаше от какво да се страхува.
Тогава Вълкодав разбра какво трябва да направи. От пукнатината вече долиташе тропотът на бягащи крака, съпроводен от гръмогласни, груби ругатни; обаче вянинът все пак пусна меча, за да мушне пръсти в устата си и да свирне кратко и рязко. Това беше сигнал, добре познат на Сивчо. Бойният кон наостри уши: господарят му нареждаше да тича след другите. Мощният жребец изцвили и с два скока прелетя през цялата площадка. Ненапразно неговата порода се славеше с резките и стремителни движения, които никой не може да удържи. Краката на Ниилит излетяха във въздуха: тя държеше Сивчо за юздите и просто литна заедно с него. На Тилорн му провървя по-малко, отколкото на останалите. Неговият кон се втурна след Сивчо, на което и бе разчитал Вълкодав. Ученият държеше юздата, намотана на китката му, и си плати за това — жребецът го повали по гръб и го повлече по камъните. Да се надяваме, каза си Вълкодав, че в другия свят има трева. Или пухкав сняг. Изобщо не му се искаше да мисли, че и там зее същата пропаст. По-добрият свят беше длъжен да посреща с добро.
Прилепчо се хвърли с тревожен вик след Тилорн, навлезе стремително в сивата пелена — и също изчезна.
Ето кога на Вълкодав му стана радостно и леко на душата, както отдавна не му се беше случвало. Сега вече всичко свърши, и свърши добре. Нямаше за какво да се упреква. Отмъстените души на Сивите песове можеха да се връщат от Острова на Живота, за да придобият нова плът на земята. Владетелката кнесиня гостуваше на ичендарите и свирепите планинци нямаше да позволят никой да направи нещо с нея против волята й. А за онези в Скъпоценните планини той бе направил всичко, което бе по силите на едно човешко същество. Показал им бе пътя.