Скоро пред ковачницата се струпа с вили и брадви половината село. Не бяха забравили и магьосника, взел гърненце с жарава и снопче билки, обичани от Боговете — за прогонване на зли духове, ако се окаже, че неканеният гост е такъв.
Ударите на чука бяха затихнали, ала непознатият си стоеше там. Зад вратата на ковачницата тихо дрънчеше метал — изглежда, мъжът се ровеше из сечивата. Хората започнаха да се споглеждат, поглеждаха и подутата челюст на ковача, явно липсваха желаещи да нахълтат вътре. Но в този миг вратата се отвори и на прага застана Вълкодав — черен силует, открояващ се върху жарките отблясъци на ковашкото огнище. Лунната светлина падаше отстрани и не огря лицето му, а само запали бледи пламъчета в очите. Хората започнаха да си шушукат. Вълкодав ги премери с поглед и внезапно попита на сегвански:
— Кой живее в замъка зад завоя на реката?
Впоследствие очевидци се кълняха, че гласът му раждал ехо. Изминаха няколко мига в мълчание преди някой да отговори:
— Благородният кунс Винитарий…
А зад гърбовете им присмехулен момчешки глас извика:
— Човекоядеца!…
Защото никаква сила не удържа хлапетиите вкъщи, ако бащите и братята им хукнат навън въоръжени. И няма сила, която да им забрани да изкрещят прякора на жестокия кунс, въпреки че щяха да отнесат най-малкото як пердах, ако ги чуеха копоите му.
Огънят лумна още по-ярко зад гърба на Вълкодав. Плътната му сянка се стрелна по тревата, очите светнаха. Хората се отместиха още крачка назад. А когато по косите на главата на Вълкодав се покатери Прилепчо и със заканително съскане разпери криле — селяните хукнаха да бягат. Изпари се дори магьосникът. Мъдър бе той и бе разбрал преди останалите, че срещу този дух не помагат ни въглени, ни свещени билки.
После младият ковач все пак се върна в опустялата ковачница, отново разпали огъня и огледа такъмите си. Липсваше само старият едновремешен чук. Дълго се чудиха с годеницата му каква ли е тая работа.
Кунсът Винитарий се появи при Сивите песове в края на лятото. Пристигна с обрулен от битките кораб и стъпи на брега, начело на три дузини сурови, опитни моряци. Каза на Сивите песове, че идел с мир. Търсел нова родина за племето си. На острова на предците им животът ставал невъзможен заради плъзналите из него ледници, които завземали все по-големи пространства.
Сивите песове не се изненадаха от приказките му. Вяните знаеха, че от сто години насам островните сегвани наистина теглят доста. Да не би от хубаво да се преселваха все по-често на сушата. Цяло нещастие е, когато внуците не се заселват там, където са умрели дедите! След кратко умуване Сивите песове отредиха на светлокосия кунс ничиите земи на другия бряг на река Светин. Страната на вяните стигаше на отсамния. А и границите на солвяните на запад бяха далеч.
Винитарий сърдечно им благодари за добрината…
Откъде можеха да знаят Сивите песове, че островното племе вече отдавна нарича грижливия си вожд с прозвището Човекоядеца…
Вълкодав стоеше в сянката на гъстия върбалак и гледаше отвъд реката към замъка, извисен над стръмния, почти отвесен бряг. Виждаше добре комесите — хората от воинската дружина на Людоеда, които се разхождаха напред-назад по дървеното забрало на крепостта. Знаеше, че те няма как да го забележат. Освен това виждаше, че господарят си е у дома. Над островръхия покрив лениво се полюшваше знамето. Същото знаме, което сънуваше от цели единайсет години.
Сне торбата от гърба си и я пусна на земята. Прилепчо вече го нямаше с него. Преди малко Вълкодав го беше зарязал до входа на пещерата, на чийто таван гнездяха съплеменниците на зверчето. То се разврещя и направи опит да тича след човека, с когото винаги се чувстваше под закрила, но Вълкодав си тръгна без да се обръща. Може би Прилепчо все още пълзеше по дирите му с жален плач, заплитайки къси лапички в тревата. Вълкодав се отърси от тази мисъл.
След кратко ровене в торбата, извади малка питка и със замах я запокити далеч в реката. Дори да забележи плисъка, стражата ще реши, че е някоя риба. В рода на Сивия пес не беше прието да пренебрегват прамайката-река, като я оставят без приношение. Особено преди да започнат нещо важно. Вълкодав изхлузи през главата си ризата и я сложи на торбата. Може пък някой да си я хареса. Върза копието за китката си, като направи здрава примка, за да не се изгуби. Нагази без плисък във водата и се гмурна, преди да го забележат от крепостните стени.