Наглед Еленя и Ниилит бяха почти на едни и същи години. Кнесинята имаше руса коса, сплетена на тежка плитка, сиви очи, навяващи мисли за бистри горски извори. На главата — сребърно венче, украсено със зелени камъчета, чийто цвят бе досущ като цвета на каретата, изпъстрили полата й. Чудо на чудесата, невиждана е моминската хубост!… Ниилит бе като фиданка, а кнесинята имаше налята снага. Ниилит бе като диво и палаво коте, а кнесинята, навикнала на почит и любов, се носеше плавно като бял лебед…
— Добра среща, почитана господарке — казаха новодошлите и сториха дълбок до пояса поклон.
— Добра да е и за вас — отвърна приветливо тя и се настани на креслото. Погледът й се задържа върху лицето на Вълкодав. После кимна към снажния беловлас войн, застанал от дясната й страна, и продължи: — Боляринът Серт Милованич ми рече, че тук имало някой човек, когото друг човек смятал за Жадоба, вярно ли е?
— Истина е, почитана господарке — веднага откликна Варох. — Ей го на Жадоба! — И посочи с възлестата си старческа ръка Вълкодав. — Познах го по меча!
— Покажете ми меча — нареди кнесинята. Вълкодав мълчаливо разгърна парчето плат и се доближи до нея с меч, положен върху дланите си. Забеляза как младият хубавец — болярина, застанал отляво на креслото, плъзна длан към ножницата на кръста си. Вълкодав дори не го удостои с поглед и отстъпи назад, като остави оръжието с извезаното с чудно красиви плетеници острие на килима пред нозете на Еленя.
— Дойде при мен да поръчва ножницата — продължи старият майстор. — Смятал е, че понеже за стоката ми няма навалица, няма да се изложи на опасност! Ама аз веднага го познах!
Вълкодав се бе втренчил мрачно в меча, проблясващ на килима.
— А какво ще кажат застъпниците му? — кнесинята Еленя се извърна към Фитела. — Нека чуем думите и на нашия почитан гост.
Фитела се поклони и пристъпи напред.
— За пръв път видях този човек във Велики хан, в кръчмата на Айр-Дон, преди две седмици. Дошъл беше да го наема за мой охранител.
— Самичък ли беше? — попита кнесинята.
— Не, почитана господарке, веднага ме предупреди, че води още двама: девойката, дето я виждаш тук, и болният им приятел, който е сляп и има язви по кожата. Наех го и…
— Във Велики хан? Толкова близо до Галирад?
— Не исках да го наемам, почитана господарке, но той доказа, че ще ми е от полза.
— Като ми тегли як пердах — вметна Аптахар. — Да ме прощава господарката кнесиня.
— И още тогава ли носеше този меч? — продължи да разпитва кнесинята.
— Не, сдоби се с меча след два дни, когато ни нападнаха хората на Жадоба.
— Ами да!… — вклини се разгорещено старият Варох. — Нали той им е бил съгледвачът!…
— Не — отсече Фитела. — Напротив, той ни предупреди за нападението.
— Как? — попита кнесинята.
— Има си питомен прилеп — ей го там, същия, дето седи сега на рамото му. Мишката обаче нещо почнало да не я свърта и Вълкодав ни рече, че сигурно в гората ни причакват лоши хора. Наредих на всички да турят ризниците и само затова разбойниците не ни избиха като зайци… Вълкодав натръшка трима в ръкопашен бой и още един — с изстрел от лъка.
— Вълкодав ли? — попита кнесинята.
— Да, той, ние така му викаме… И се сдоби с меча след оня бой, почитана господарке.
Междувременно се насъбраха любопитни зяпачи: витязи от дружината, градски стражи, обикновени граждани и търгаши, дошли в прикъта по търговските си дела.
— Някой да е видял как точно се е сдобил с меча? — попита кнесинята.
— Срещнал се с аверите си и те са му го дали — рече Варох.
— Аз не съм видял — каза Фитела и разпери ръце.
— И аз — рече Аптахар и се почеса по брадата.
— Аз видях как стана всичко!… — внезапно се намеси Ниилит и смело пристъпи напред. — Дано благодатен дъжд ороси пътя пред нозете ти, венценосна шадат…
— Отдавна ли си с него, девойко? — попита я кнесинята. — Твоето мънисто ли блести в косите му?
— Не, венценосна шадат — отвърна Ниилит. — Срещнах го преди месец… той ме спаси от един насилник и оттогава бди над мен като брат! Там, на пътя, един от разбойниците ме метна на седлото в опит да ме отвлече… Господарят Вълкодав настигна разбойника… и посече ръката му, така че оня изпусна меча си и избяга. Заклевам се, че казвам истината, почитана господарке! Ако лъжа, дано… дано никога не ми се родят деца!
— Ей, момко! — рече Аптахар. — Ти май си ограбил баш самия Жадоба!
— Как е бил ранен разбойникът? — намеси се в разговора боляринът, който стоеше вдясно от креслото. Вълкодав мълчаливо сви в шепата си два пръста на десницата си — палеца и показалеца — и показа на питащия юмрука си.