— Просветеният Аледан — отбеляза той накрая — съветва за по-бързо зарастване раните да се мажат с мед.
— Особено старите и неизлечимите — изведнъж се обади Ниилит. От вълнение сакаремският й акцент се усещаше повече от обикновено. — Виж, за скорошните Зелхат Мелсински препоръчва налаганията с пресен черен дроб, за да не се разпространи треската по кръвен път из цялото тяло…
Тя изрече всичко това на един дъх и поруменя от смущение. Вълкодав погледна Еврих и видя как по лицето му премина сянка на раздразнение. Сиреч, бива ли едно хубаво младо момиче да се меси в разговора на двама учени мъже? Девойките трябва да са красиви. И това им стига.
После раздразнението изчезна и беше заместено от изумление и любопитство.
— Познато ти е името на великия Зелхат, рожбо? — попита Еврих. — Но откъде?…
Ниилит още повече поруменя и дори се премести по-близо до Тилорн. Не по-близо до мен, а до Тилорн, помисли си Вълкодав, който седеше от другата й страна. Ами ако насреща й не беше безобиден учен, а истинска заплаха? Нещо подсказваше на Вълкодав, че и в този случай тя би се хвърлила към Тилорн. Дори би го закрила с тялото си. Макар че Тилорн едва ли би го позволил. Мъдрецът прегърна девойката през раменете и никой не би нарекъл това му движение чисто бащинско.
— Чела съм книгите на благородния Зелхат… — едва чуто проговори Ниилит.
— Сигурно „Лековитият извор“? — заразпитва я Еврих.
— И тая също…
Тилорн се усмихна така гордо, сякаш лично той е ограмотил Ниилит и е изградил навика й да чете книги. Докато слушаше как си приказват тримата спасени от него човеци, Вълкодав си мислеше за книгите. Той самият не бе прочел нито една в живота си. А те? Всеки най-малкото по десет. Като нищо и повече. От учтивост те говореха на солвянски, ала Вълкодав, който знаеше този език не по-зле от родния си, скоро изгуби нишката на разговора, а после изобщо престана да разбира каквото и да било.
Досущ като хищен сом под потънало, обрасло с водорасли дърво, дълбоко в него се пробуди неясна обида. Сигурно така се обижда младокът, когато могъщият болярин небрежно избие меча от ръцете му и побърза да се срази за разтуха с равен на себе си в бойното изкуство.
Прилепчо лежеше вирнал корем, наслаждавайки се на нежните и внимателни докосвания на човешките ръце. Вълкодав остави чашата на масата и излезе от гостилницата. Странно. Никога не бе завиждал на богаташите и на знатните големци, на които бе служил. Ала на тези тримата, които, общо взето, той хранеше и обличаше… почти им беше сърдит, че те просто така разсъждаваха за нещо, съвсем недостъпно нему…
След известно време вратата зад него изскърца и излезе Еврих.
— Къде тръгна, благородни варварино? — весело попита той Вълкодав. — Сигурно ти се стори безинтересен разговорът ни?
Вълкодав не отговори, но козината на спящия в него пес настръхна. Еврих въздъхна дълбоко, с наслада и седна до него на топлите, учудващо гостоприемни дъски на стъпалата.
— Какъв човек само!… — рече той и сложи дланта си върху коляното на Вълкодав. — Само да знаеше, варварино, на какво светило на науката ти се е паднало щастието да служиш!… Подобни умове идват веднъж на пет века, за да оправдаят съществуването на света…
Вълкодав пак си направи оглушка, като поглеждаше с неприязън ръката на Еврих върху коляното си. Онзи, без нищо да вижда и да забелязва, вдъхновено продължи:
— … И такъв човек е бил държан от един неук дивак в клетка и изтезаван по всякакъв начин! Друже мой, варварино, ти не знаеш що е робия и изтезание. Моли се на твоите Богове никога да не ти се…
— Защо ме наричаш варварин? — мрачно попита Вълкодав.
Еврих млъкна сащисан.
— Аз… — Той забележимо се смути, по скулите му изби руменина. — Повярвай ми, нищо лошо не съм… Аз съм арантянин, а при нас е прието да наричаме с тази дума всички, които не принадлежат…
— Как пък не — отвърна му Вълкодав на чист арантски, какъвто говорят в столицата. — Така наричат и онези, дето принадлежат, ала ги бива само да се млатят помежду си, да пият вино и да гонят фустите. Не съм ли прав?
Еврих попита с непресторена изненада:
— Къде си овладял така добре божествения ни език?…
Отговор не последва.
Еврих се повъртя, помълча и накрая предложи с извинителен тон:
— Искаш ли да те науча да четеш?
— Не! — каза Вълкодав.
Еврих въздъхна, помълча и накрая стана да си върви.
— Сигурно съм злоупотребил с гостоприемството ти, благородни воине — тихо каза той. — Надявам се, че ще ми позволиш да взема книгите със себе си…