Вълкодав вдигна глава и навъсено го изгледа.
— И далеч ли се каниш да вървиш? — попита той арантянина. — До първия или до втория ъгъл?
— Аз съм се обучавал на воинско изкуство — обидено заяви Еврих. — Мога…
Вълкодав спокойно се изправи и отупа кожените си панталони.
— Хайде — подкани го той. — Покажи какво можеш. Стига да не те боли раната. Ако успееш да ме подминеш и да слезеш по стълбите — ще те пусна да си вървиш.
… Хайде, давай, мислеше си той, докато оглеждаше арантянина, който тъпчеше на едно място и се чудеше какво да прави. Изпосталял е, докато е бил в плен на жреците, и сигурно силите му са изчерпани, но е повече от добре скроен. Веднага си личи, че този народ не само е възпявал красотата на тялото, но се е грижил и да облагороди дареното от природата…
Вълкодав мислено се сравни с Еврих и реши, че двамата се различават кажи-речи така, както пухкавият домашен любимец се различава от лютия, вързан на верига звяр, от когото се бои дори стопанинът. Златистият къдравелко също би могъл да загази, да изпосталее и да завъди бълхи. Но ако го нахраниш, ако разрешеш козинката му и го приласкаеш, той си става същото пухче. А уж и той е куче, дето си има и здрави зъби, и остри нокти…
Еврих колебливо тръгна надолу, слезе едно стъпало и се опита да отстрани Вълкодав от пътя си. Вянинът рязко вдигна ръка и пръстите му леко се впиха във врата на младежа, от двете страни на гръкляна.
— Никъде няма да вървиш — с безразличие в гласа каза Вълкодав. — Ти си убит.
Долу в двора, зарадвани от възможността да се развличат за чужда сметка, вече стояха неколцина зяпачи.
— Как така съм убит?… — отдръпна се като попарен арантянинът. Вълкодав сви рамене, без да отмества ръката си.
— Какво ще стане според теб, ако стисна с все сила? А после те дръпна към себе си?
Еврих позеленя и се опита да разтвори пръстите му. Със същия успех би могъл да отмести стена.
— Не е честно — засегна се той. — Аз не успях…
Вълкодав кимна.
— Кажи това на причакващия те убиец.
Еврих прехапа устна. Нямаше никакво намерение да се предава, въпреки че вянинът бе прав. Освен това наистина знаеше някои хватки. Ако вместо мен пред него стоеше сламено плашило, сигурно би си изпатило, помисли си Вълкодав. Той хвана ръката на Еврих в мига на светкавичния замах и изви леко китката му навътре. Арантянинът тихо изохка и се сгърчи, а главата му легна върху сгънатата свободна ръка на Вълкодав.
— Пак си убит — каза вянинът. Ако боят бе истински, гръбнакът на Еврих отдавна би изпращял. Вълкодав пусна арантянина и се подсмихна. — Поне да беше скочил през парапета. Ама не, ти пердашиш направо през…
Не се надяваше особено Еврих да се възползва от съвета му. Ала онзи веднага стрелна поглед встрани и така се издаде.
Слугинчето, което надникна от къщата, първо се уплаши, после прихна да се смее: красивият млад арантянин беше застинал в нелепа поза, прикован към резбования парапет от коравото коляно на Вълкодав. Вянинът се отдръпна, за да може девойчето да мине и пусна Еврих.
Онзи беше на път да се разплаче от безсилен гняв и унижение.
— Стига ли ти толкова? — попита Вълкодав. — Или се каниш още някъде да вървиш?
— Ти… — каза Еврих и дъхът му секна. — Е, да, ти си по-силен… И си мислиш, какво от това…
Аха, по-силен съм, помисли си Вълкодав. И то доста. А освен това съм по-бърз. И по-издръжлив. И съм научен да се бия. Именно затова те няма да успеят да те докопат…
— Отиди при стопанката, нацепи й дърва — каза Вълкодав. Според него арантянинът имаше нужда от две неща — здраво да работи и да яде на корем.
Еврих изкрещя с омраза право в лицето му:
— Няма да ида!
Извърна се и тичешком се прибра в къщата.
Вълкодав въздъхна и отиде да цепи дърва в усамотение. Нямаше значение дали с Еврих се харесваха, длъжен бе да осигури прехраната за още едно гладно гърло.
Застана до дръвника така, че да вижда едновременно и вратника, и вратата и се залови за работа. Никой нямаше да влезе в двора незабелязано. Нито пак да излезе. Само това липсваше — засегнатият арантянин наистина да избяга. И да го намерят как се търкаля под някоя ограда пак пронизан с нож в корема. Или със стрела в тила…
Що се отнасяше до изхода, минаващ през кухнята, Вълкодав не се притесняваше: из задното дворище денем и нощем се разхождаше една много злобна и страшно бдителна кучка. Той самият се бе сприятелил с нея веднага. Овладял бе умението, на което го бяха учили в неговия род, мислено да навлича кучешката сива козина. Благодарение на него дори най-злите кучета не само не го нападаха, но дори не го лаеха, надушвайки, че си имат работа с водач на глутница. Можеше дори да заповядва на кучетата и те разбираха заповедите му…