… Дали пък не му отмъщавах, запита се Вълкодав. За това, че се пресилих, докато спасявах живота му. За това, че е научен да чете, за разлика от мене. Много си умен, така да се каже… И изобщо, гледай да не забравиш, че си ми голям длъжник… че аз тебе от жреците те… че си ми като трън в петата…
Вълкодав сложи поредния пън на дръвника и вдигна високо брадвата.
Ама я да си гледа работата, помисли си той и се дръпна, за да не го удари отхвръкналата цепеница. Нека си мисли каквото ще. Нищо няма да му обяснявам. Пък и да тръгна да му обяснявам, все едно, няма да ме разбере. Бива ме да убеждавам само по един начин… Но няма да те пусна да излезеш от двора, умнико. Никъде няма да те пусна.
Вратата се отваряше и затваряше със скърцане, хората влизаха и излизаха. Когато от къщата се показа Еврих, Вълкодав продължи да си върши работата. Арантянинът не носеше книги. Значи все пак бе решил да остане.
Донякъде се изненада, когато онзи се насочи право към него. Като избягваше да го поглежда, многознайкото взе другата брадва и отиде при свободния дръвник. Изглеждаше леко засрамен. Кой ли го бе вразумил? Ниилит, Тилорн, Авдика или самата госпожа Аюбочада, която надникна от кухнята?… Вълкодав не си направи труда да попита.
След като насече към две дузини цепеници, Еврих остави брадвата, погледна съжалително дланите си и седна да си отдъхне. Вълкодав продължи да работи. Дръжката на сечивото можеше да хване мазоли от неговите длани, но не и обратното. Двамата с Еврих не си размениха нито дума.
По пладне Тилорн поиска от Вълкодав ножа му и докосна с пръст острието — то бе наточено като бръснач. Здравите конци от халисунска коприна заедно с тънката игла вече плуваха във виното, сипано в чашчица. Тилорн се настани удобно до малката маса, взе Прилепчо и го положи на дланта си, погледна го внимателно в очите и лекичко духна в муцунката му. Блестящите мъниста тутакси се затвориха. Зверчето се прозя сладко, но вместо да увисне с вирнати лапички и да се увие в крилете си, просто се отпусна върху дланта на човека. Тилорн остави внимателно Прилепчо на чисто изстърганата маса, след което ученият мъж изопна болното му крило, заръча на Еврих да го придържа и започна да почиства ципата с меко парцалче, напоено преди това с вино…
Вълкодав смяташе, че на сума ти работи се е нагледал в този живот. Беше убивал. Спасявал бе от смърт. Ранявал бе и беше зашивал рани. Но при мисълта, че наточеното острие всеки миг ще разсече тънката, беззащитна кожа на Прилепчо…
— Мога ли някак да… — с прегракнал глас рече той. — Ами… като оня път…
— Не — каза Тилорн. — Ние ще се справим, нали е мъничък.
Ние, помисли си Вълкодав.
— Ние с Ниилит — допълни Тилорн, сякаш бе подслушал мислите му. И погледна към смутената девойка. — Да знаеш само с какви сили има досег тя…
Вълкодав излезе от стаята и затвори вратата.
Известно време стоя неподвижно, опрял гръб на вратата, и очакваше с тръпки на ужас всеки миг да чуе отчаяния вик на Прилепчо. Същият като навремето, когато го бе халосал бичът. Но Прилепчо мълчеше. В стаята бе тихо, само Тилорн се обаждаше от време на време. Не говореше високо и Вълкодав чуваше гласа му, но не различаваше думите. Съжали, че не попита мъдреца дълго ли ще продължи всичко. Но сърце не му даваше да се върне в стаята.
Междувременно подозрителната шумотевица долу, в кръчмата, нарасна. Вълкодав неволно се ослуша и чутото не му хареса. Твърде рано е още за вечерна почерпка. Значи просто някой не е допаднал някому. Случва се, каза си и хвърли бегъл поглед към стълбите. Не се иска много ум, за да се почне кавга. Ако сега започнат да се замерват и с пейки…
На пода тежко се стовариха две пейки наведнъж. Проехтяха писъците на слугините, мъжки глас изръмжа нещо неясно и се чу глухият барабанен звук на юмручни удари. Вълкодав въздъхна, сви вежди и пое по посока на шумотевицата. При госпожа Любочада работеха двамина яки слуги, обаче тя не наемаше охранители. Нейната странноприемница бе на почит, мнозина обичаха да отсядат тук. Наминаваха и търговци, вардени от въоръжени юначаги, които разбираха от кьотек. Винаги се намираше кой да укроти побойниците или да изхвърли през вратника прекалено развилнели се бабаити…
Вълкодав още не бе стигнал до стълбите, когато насреща му изхвърча, придържайки полите си, уплашена до смърт слугиня. Същата, която му предлагаше пържени яйца със сланина. След момичето, бълвайки ругатни, търчеше непознат мъжага с бяла брада, на възраст кажи-речи два пъти по-стар от девойката. Гиди дърт пергишино, каза си с презрение Вълкодав. Хайде, приятел. Успя да уплашиш момичето — стига толкова. Сега пробвай да уплашиш мен.