Когато забеляза вянина, слугинята изписка и се скри зад гърба му. В юмрука на преследвача й проблясваше нож, а на колана му бе закачен навит камшик. Каруцар, досети се Вълкодав. От оная тайфа, за която бе чул да се говори заранта в кръчмата.
Общо взето, не беше против юнашките забавления, макар никога да не вземаше участие в тях. Щом те сърбят юмруците, защо, в края на краищата, да не си начешеш крастата, като се сбиеш с някой, който има същото желание? Но от какъв зор ще ми трошиш пейки и ще ми преобръщаш маси — да става зян хубавата храна и да се стряскат хората? А да ми хукнеш с нож в ръка след една хлапачка — това вече на нищо не мяза.
— Мирясай — посъветва той мъжагата. Не че се надяваше оня да го послуша, заприказва го по-скоро, за да му покаже, че няма намерение да го убива. Каруцарят му се нахвърли, размахал ножа. Широкоплещест бик, пийнал точно толкова, колкото Светин да му бъде до коленете. Нищо чудно, че момичето бяга, като че го преследва самата Смърт. И Вълкодав би се уплашил. В далечното минало.
Той не го удари — просто без никакво бързане се поотмести, дръпна леко скандалджията за ръкава и онзи заби чело в стената. Свлече се на пода и остана да лежи там.
Така ли използвам дадените от теб познания, Майко Кендрат?…
Вълкодав вдигна търкулналия се на пода нож, свали от побойника колана с ножницата и даде всичко на слугинчето:
— Пази ми ги.
Отнетото по време на сбиване оръжие по право ставаше притежание на съумелия да го отнеме. Взетото в боя е свещено.
Вълкодав седна на гърба на зашеметения си противник и сръчно омота китките му с дългите връзки на собствените му обуща. За да не може нито да се освободи, нито да стане. А после се изправи и тръгна към стълбата.
Долу видя Авдика и Аптахар. Бащата и синът стояха близо до тезгяха, препречили пътя на вилнеещите юначаги, напиращи към вратата на кухнята, зад която, както добре знаеха всички, се съхраняваха запасите от пиене и мезета. И където се криеха младите готвачки. Двамината сегвани действаха ловко и съгласувано — да ти е драго да ги гледаш. Авдика забеляза Вълкодав и му махна радостно. Сигурно вече бяха пратили някой да извика градските стражи, но докато те дойдеха, всяка помощ беше добре дошла.
След кратък размисъл Вълкодав слезе долу, но не се отдалечи много от стълбите. Само това липсваше, сганта да се юрне нагоре и да се разюзда, да уплаши отседналите в странноприемницата гости…
Междувременно към стълбите се устреми млад здравеняк, който не отстъпваше по ръст на Вълкодав. Сигурно възнамеряваше да разбере къде се е дянал неговият приятел, преследвачът на момичето. А може би просто бе видял нов човек и за всеки случай беше решил като начало да го светне между очите?… Вълкодав бе наясно с външността си. Трезвите хора обикновено гледаха да го отбягват. Докато пияните, тъкмо обратното, му налитаха като мухи на мед. Поне при първа среща. Отдавна се бе отказал да разбере защо.
Като хвана юмрука на бабаитина, устремен към лицето му, Вълкодав лекичко дръпна каруцаря напред, за да му помогне да се олюлее, та да го подпре с рамо. И да го насочи в полета му през прохода между стълбите и масите така, че да се сгромоляса на пода. В честна битка сигурно би помел с него стълбите и като нищо би му счупил гръбнака, но това си беше най-обикновено кръчмарско сбиване. Временно се беше наемал на работа и като охранител в крайпътни кръчми. Местните побойници бързо проумяваха, че е за тяхно добро да сменят заведението, за да си начетат крастата. Нищо че за разлика от други охранители, не беше спукал нито една твърда кратуна.
Вълкодав предвидливо остана на мястото си при стълбите, ей така, за всеки случай. И не сбърка: след малко поваленият каруцар се освести, че и се поизправи. Нещо повече. Ръката му упорито се насочи към ножницата на колана.
Чудна работа, каза си с въздишка Вълкодав, защо ли повечето хорица си въобразяват, че стават дваж по-важни и застрашителни, щом се хванат за ножа?… Добре, да заповяда, щом толкова няма ум…
Онзи му налетя с безбожни ругатни и — както му се струваше на него самия — с твърде майсторски прицел на замаха с наистина впечатляващия с размерите си касапски нож. Този млад човек беше от ония безпаметни пияндета, които не знаят какви ги дробят, когато се натряскат. А веднъж изтрезнели и принудени да си плащат за дивотиите, почват да се сополивят и да се тръшкат, ужасени от собствените си зверски свинщини. За които дори нямат спомен. Пък жалостивите хорица с охота ронят сълзи и молят строгите съдии да не турят грях на душата си, да не погубват „чедото“, дето стърчи с една-две глави над тях, да пожалят младостта му и да не опозоряват белокосите им родители.