Какво би станало, ако оня, дето лежеше вързан горе, беше успял да докопа слугинята…
Все пак Вълкодав не осакати нападателя си, макар да смяташе, че онзи заслужава подобна участ. Избегна удара с едно движение (при липса на проявената от него ловкост дългото острие би се забило право в корема му), после изви лакътя на хубостника и улови падащия от ръката му нож. „Черно-бяла лястовица пие в полет от планинска река.“ Тази хватка изтръгна вик на болка от каруцаря, който направи опит да халоса с юмрук вянина, но само бе тръшнат от Вълкодав с две ръце на пода. Този път му предстоеше да кротува дълго.
Вълкодав сне от зашеметения каруцар колана и го метна на горната площадка на стълбата, откъдето вече нечленоразделно ръмжеше вързаният. Вянинът видя как бледата раздърпана слугиня надникна от тъмата на коридора и прибра колана. Интересно, колко ли колани ще успее да събере, докато най-сетне се дотътрят стражите? Или те не винаги са толкова бързоноги, както когато дотърчаха в дюкяна на Варох да залавят мнимия Жадоба?…
Несправедливо беше отсъдил. Едва помисли за стражите, и в същия миг те с тропот нахлуха през кухнята: изглежда право от задната улица, по която бяха дотичали за по-пряко. Бяха най-малко дузина, все млади исполини, настроени решително за битка. Пийналата компания се изнесе навън, сякаш пометена от вълна. Вълкодав изпроводи с поглед и едните, и другите, и си помисли, че сега работата все някак ще приключи и без него. Извърна се към стълбите, възнамерявайки да се качи горе и да види как вървят работите при тримата лечители… Но се закова намясто, а кръвта му се вледени от внезапно обзелия го страх. Сбиването го беше отвлякло за кратко, но ако междувременно… ако Прилепчо вече…
В това време отвън долетяха крясъци. В тях звучеше злоба и болка и Вълкодав се огледа. Крясъците бяха съпроводени от силни изплющявания, каквито можеше да издава само камшик. Камшик, с който борави опитна и умела ръка. Вълкодав се намръщи. После мрачно стисна зъби и тръгна към изхода. Мразеше камшиците. И ударите им, които те карат да крещиш.
На двора наистина се отбраняваше един от пияниците. Обграден в кръг от стражите, каруцарят не ги пускаше да припарят, като мяташе тежък и дълъг бич — от онези, който оставят резки дори върху щита. Пиян или трезвен, той боравеше с него като със собствената си ръка. Стражите, разбира се, можеха да го прегазят, защото бяха много на брой, но все някой трябваше да направи първата крачка. И да си изпати. Да рискува през корема му да мине кървава бразда или дори да се лиши от едното си око. Всички разбираха това и желаещите да се пробват бяха малцина. Ето, Аптахар отскочи встрани и седна тежко на земята, като сипеше ругатни на сегвански и на солвянски: по крачола му под коляното изби кръв. Авдика също спомена Хег и се хвърли да отмъщава за баща си, но последва мълниеносен удар, който разкъса ризата му на хълбока. Младият сегванин изкрещя с пълно гърло и побърза да се търколи встрани. Вълкодав смяташе двамата потърпевши за свои приятели. Не особено близки, но все пак приятели. Видя как единият от стражите вдигна от земята лъка и извади стрела от колчана.
Вълкодав тръгна напред и стражът свали лъка, а останалите се обърнаха. Каруцарят явно беше способен да убие стършел, кацнал на ухото на някое от впрегатните си добичета. Удрял ли е някога конете си, запита се Вълкодав. Не, едва ли. Тях сигурно ги обича и пази. В Скъпоценните планини надзирателите понякога също глезеха присламчилата се към хората заблудена живинка…
Вълкодав усети, че озверява. Осъзнаваше, че ще стори поредната глупост, но тази мисъл мина някак покрай съзнанието му, а краката вече го носеха напред, към плющящия камшик. Понякога надзирателите влизаха в двубой с някой снажен роб, въоръжени само с камшик. И обикновено това им вършеше работа. Ако каруцарят не беше чак толкова пиян, може би щеше да се вгледа в лицето на Вълкодав и да търти да бяга. Но той не го стори, нещо повече — избухна в смях и понечи да халоса вянина. Ала уцели само въздуха. Вълкодав летеше към него. Лявата му ръка, протегната напред, стисна дръжката на камшика. А дясната бе свита в юмрук…
Пред мисления му поглед се появи дребна старица, яхнала кроткото сиво магаренце. Тя погледна строго Вълкодав и му се закани с пръст, поклащайки с укор глава.