Вянинът се спря. Беше на косъм от това да убие човек. Още по-зле отколкото тогава, на пристана. Нещо ужасяващо се бе опитало да се изтръгне от тъмната част на душата му, но спряно на ръба, отново беше пропълзяло обратно. Срам и позор. И урок за в бъдеще.
Май само каруцарят не разбра колко близо е бил до смъртта. Наистина, той нямаше и кой знае колко време да разсъждава за тези неща, защото Вълкодав не използва юмруците си, а просто го ритна по коляното и го събори. Притичаха неколцина стражи и извиха ръцете на прострения.
— А ти, вянино, можеш и да убиеш — замислено каза на Вълкодав старшината. Вълкодав със закъснение съобрази, че диша като риба на сухо, и се замисли как би трябвало да разбира тези думи. Като похвала? Или като предупреждение? И от двете нямаше нужда. Впрочем, сигурно свестните хора не случайно не желаеха да го наемат на работа.
— Може и да мога — измърмори Вълкодав и се извърна да си върви.
— Почакай, вянино — спря го старейшината. И му подаде сваления от каруцаря колан.
— Дръж. Ти го победи и това е твое.
Вълкодав миеше пода. Още един сигурен начин да отбие доста от сметката за храната и престоя. Със сигурност стопанката щеше да е умилостивена от неговия доброволен труд, едва ли стореното щеше да убегне на вниманието й. Освен това знаеше, че рано или късно ще завалят почти неизбежните подигравки за мъжете, които дотолкова са свикнали да слушат женорята, че вече се нагърбват вместо тях и с домакинстването. Един закоравял каторжник трудно можеше да се засегне от забележки за неподходящата работа. Ако обаче злите езици прекаляха, имаше си изпитан, много обикновен и също толкова сигурен начин да ги накара да млъкнат. Обръщаше се с лице и се изправяше в цял ръст. Действаше безотказно. Поне при трезви хора.
След като свали ризата си и нави панталоните до колене, Вълкодав измете навън сламата, с която по солвянски обичай бе посипан подът. Намокри парцала и се залови да търка дъските под една от масите в ъгъла. И почти веднага, твърде несвоевременно, някакъв мъж прекрачи прага.
Само бегъл поглед бе достатъчен, за да разбере, че е дошъл един от вчерашните гуляйджии. Оня здравеняк, дето трябваше да бъде укротяван два пъти. Под окото му се мъдреше чудна синина, пък и внимаваше как върти врата си. Какво търсеше тук тоя? Да не беше решил да си разчиства сметките?… Вълкодав равнодушно се извърна и продължи да си върши работата.
Известно време каруцарят мълчаливо пристъпваше от крак на крак, загледан в ритмичните движения на загърбилия го домакин, който не му обръщаше никакво внимание. Най-накрая събра смелост и каза плахо:
— Ей, вянино…
Вълкодав бавно извърна глава. Здравенякът мачкаше в дланите си кожената шапка и си личеше, че едната ръка още го боли. Очевидно не бе дошъл да се перчи. Тъкмо обратното — изглеждаше смутен, дори имаше молещ вид. За всеки случай Вълкодав се въздържа от отговор, но остави парцала. Какво ли имаше да казва тоя?
И момъкът, без да вдига поглед, помоли:
— Дай ми колана с ножа, вянино.
През кафявия слънчев загар на лицето му избиваше ярка, малинова на цвят руменина. Като се поколеба още малко, той съвсем тихо допълни:
— Моля ти се…
Вълкодав клекна, отпусна ръце на коленете си и попита:
— И от какъв зор?
Оня така и не посмя да го погледне в очите и Вълкодав си помисли, че човек е способен да се изчерви така само от срам.
— Ами… от баща ми е… — отвърна солвянинът, като отмести поглед встрани.
На дъното на раницата си Вълкодав бе скътал съкровище: вехтият чук, с който някога бе работил баща му. Единственото наследство, останало му от родата. По-скоро бе съгласен да отсече ръката си, отколкото да го изгуби. А тоя глупак тепърва щеше да се върне у дома и да обяснява как е пазил дареното му от неговия родител. Как не го е изгубил в честен бой, бранейки живота на приятел или нечие имане. А се е напил и от глупост е посегнал със свидния нож на някакъв случайно срещнат вянин, който се е оказал прекалено добър боец…
Вълкодав насмалко не заповяда на юнака да се маха по живо по здраво от гостилницата. Но погледна още веднъж малиновата червенина, избила по муцуната му… и размисли. Младокът, изглежда, бе запазил чувството си за срам — и нещо трепна в гърдите на Вълкодав, който инак не беше мекушав. Той хвърли парцала, изправи се в цял ръст, като не пропусна да забележи как се дръпна назад нещастникът, дето си бе въобразил, че е голямата побойническа работа, и тръгна нагоре по стълбите. Понеже помнеше кой точно от трите колана беше отнет от молителя.