Прилепчо спеше на възглавницата, грижливо завит с чисто парцалче. Навън се показваха само главата с големите уши и задните лапички. Зашиването на крилото бе минало успешно, но за всеки случай Тилорн почти не позволяваше на животинчето да се събужда, освен за да яде. Съненият Прилепчо гълташе хляб и мляко и отново сладко заспиваше, без да обръща ни най-малко внимание на превръзката. Вълкодав понечи да погали с пръст черната муцунка, но не се реши. Взе колана и излезе също толкова тихо, колкото бе влязъл.
Най-обидното беше, че ножът бе очевидно по-добър от останалите два, със здраво острие, хубава изработка и гладка кокалена дръжка. Честно казано, тази ръкохватка даваше повод за известни съмнения. Изглеждаше така, сякаш не ставаше дума за бащино наследство, а по-скоро за стока, купена от пазара преди седмица. Личеше си, че тая дръжка е поставена на мястото на старата, вероятно пукната ръкохватка. Вълкодав се вгледа в острието. Сръчният ковач беше разположил между железните ленти тънка стоманена ивица: след износване този вид остриета сами се наточваха. Само дето го нямаше онова изтъняване или разяждане при основата, каквото имат старите ножове.
Вълкодав сви рамене. Момъкът едва ли лъжеше. Ако пък лъжеше, значи или беше глупак, или смяташе другите за пълни балами. Не приличаше нито на едното, нито на другото. По-скоро старият баща наистина бе подарил нож на наследника си. Само че не наследен от прадедите, а още топъл, току-що свален от наковалнята. В тоя живот се случва какво ли не. Вълкодав взе колана и заслиза по стълбите.
Докато вървеше надолу, си мислеше, че сигурно би трябвало да каже нещо на оня. Нещо за нуждата да не става повече за срам. Но знаеше, че ще си замълчи. Нямаше смисъл да си хаби приказките. Щом човек няма акъл по рождение, поучения не помагат. А ако е умен, сам ще разбере всичко.
Върна ножа на притежателя му и оня насмалко не падна на колене:
— Благодаря, Вянино…
Вълкодав му обърна гръб и извади парцала от кофата.
В малката стаичка, предназначена само за един-единствен човек, те бяха станали вече четирима на брой. Времето се задържа топло и Вълкодав реши, че някой трябва да се премести да нощува в двора. А още по-добре, ако го сторят двама. По негова преценка, единият щеше да е той самият… А Вторият… Вълкодав свали от дървения пирон старата си вълнена наметка и повика Еврих:
— Да вървим.
Младият арантянин се отзова послушно, макар и без особено желание. Но не направил още и крачка, бе изпреварен от плъзналата се покрай него Ниилит.
— По-добре аз да дойда… — рече тя, почти просълзена от смущение, и наведе ниско глава. Еврих я зяпна изумено, но си замълча. Вълкодав погледна девойката, после развеселено вдигна очи към Тилорн. Кимна и преметна през ръка наметката.
Еврих ги изпрати с поглед…
— Какво съкровище! — каза той, смятайки, че Вълкодав вече няма как да го чуе. — Какво съкровище! И да се падне на такъв звяр!…
Тилорн седна на леглото и широко се усмихна. За разлика от Еврих, те двамата с Вълкодав добре знаеха сакаремския закон: едно младо момиче в никакъв случай не бива да нощува насаме с човек, когото смята за свой бъдещ съпруг.
— Ниилит наистина е съкровище — каза той на Еврих. — Но за останалото се заблуждаваш, приятелю. И то много!
Вълкодав донесе няколко наръча слама, която да поръсят на другия ден по пода на кръчмата. Ниилит постла топлата стара завивка, изу обувките си и бързо заспа, свита, както обикновено, на кравай. Вълкодав лежеше до нея и гледаше към избледнялото небе, заслушан в неясния шум на утихващия град. С хълбока и бедрото си усещаше нежната, доверчива топлина на тялото й и в спомените му изникна картината, видяна някога в детството: огромно страшно куче, проснало се на пек при дървените стълби, водещи към входната врата на къщата… и малкото трицветно котенце с къса щръкнала опашчица, блажено настанило се до самата муцуна на песа, почти на косъм от страшните зъби…
После Вълкодав за кой ли път се сети за момиченцето, чието кристално мънисто продължаваше да виси на ремъчето в косите му. Усмихна се. На всяка цена щеше да я открие. След няколко години, когато тя се замоми. Е, ако не го убият дотогава. Пък и тя вече може би ще е забравила намръщения момък, седнал под цъфналата ябълка. А може и да го помни. Нека всичко се сбъдне така, както е отмерено от Господарката на Съдбите. Нека се омъжи за когото пожелае. Вълкодав знаеше, че все едно, ще е благодарен на това момиченце до края на дните си. Защото тъкмо благодарение на него бе проумял, че все пак е жив. Единайсет години до този миг той бе мъртъв. Даже по-лошо. Как още трябва да бъде наречен човекът, който хиляди пъти се е изплъзвал от смъртта единствено за да убие друг човек и да умре той самият?… И едва нея вечер в гърдите му за пръв път бе трепнало замръзналото парче лед, наричано от другите хора душа, за пръв път бе усетил там да шавне някаква топлинка…