Выбрать главу

Мъжът на двайсет и три години, който заради побелелите коси и белезите изглеждаше като на четирийсет, унесен в спомени за дребосъчката, която тепърва ще порасне голяма мома, погледна към високото небе и кой знае защо се усмихна.

Къде си, Майко? Как да те срещна, как да те позная? Защо съм тъй далеч от родното огнище? Защо дори лицето ти не мога да си спомня?… Кой ни ориса да се търсим с тебе по света?
Къде е нашият дом? Отразяват се звездите в реката, под леда. Отдавна се отучих загубите да броя. Ни следа не откривам и в сърцето е тъма… На живота ни кой бе жесток, беззаконен съдия?
Отзови се! Може би родени сме в различни племена? Или различни Богове са призовавали предците ни във битки? Все едно — ще те позная. И пред теб ще коленича. И ще кажа: „Здрасти, Майко. Аз дойдох. Ето ти ръката ми, да се опреш…“

6. Старецът и старицата

На Вълкодав му беше потръгнало.

Първо, крилото на Прилепчо заздравяваше бързо и добре и нещата отиваха натам, че щеше да стане по-яко и от чисто ново. Тилорн обещаваше скоро да махне конците и твърдеше, че зверчето ще може отново да лети.

Второ, Вълкодав намери време да намине при майстора Варох. Все пак бе обещал на стария сегванин на всяка цена да се отбие да се видят: дадената дума си беше хвърлен камък. Имаше и достоен предлог — канеше се да помоли Варох да тури на ножницата специално кацало за Прилепчо. Гостуването му завърши с това, че майсторът не само изпълни молбата му, но покани Вълкодав да се премести при него, заедно с останалите.

— Къщата е голяма, а семейството ми — сам виждаш… Двамата с внучето сме, като в гроб…

След кратък размисъл Вълкодав прие поканата, разбрал, че по-скоро старецът има нужда от това, отколкото те четиримата. Още същия ден той се прости с госпожа Любочада — добрата жена бе искрено огорчена от напускането им — и след като взе оскъдните си вещи, все със същата лекота побиращи се в старата бойна торба, заведе така да се каже челядта си в дома на стареца.

Тилорн, за когото това беше първата разходка от сума ти време насам, се радваше като дете. Любопитството на учения мъж не знаеше граници. Ако го бяха оставили да се вихри на воля, сигурно не им мърдаше пренасяне на новото място след месец. Вълкодав прекрасно го осъзнаваше, затова неумолимо теглеше приятеля си напред, като из корен предотвратяваше всякакви опити за раздумки с продавачи на орехи, конници с червени като бакър лица от страната Шо Ситайн и други подобни минувачи. При това за вянина не остана тайна раздразнението, с което го поглеждаше Еврих. Ами да. Бива ли някакъв невеж, неграмотен варварин да дава указания на един мъдрец. Интересно, мислеше си Вълкодав, какво ли ще ми запееш, ако пак те пресрещне оня убиец с ножа. Не, едва ли ще запееш, щото сигурно няма да кажеш и гък. Ти дори няма да забележиш. За разлика от мен. Може би. Защото не лапам мухите като теб…

За голямо облекчение на Вълкодав, пристигнаха в работилницата без всякакви премеждия. Варох ги прие най-гостоприемно и Вълкодав, комуто се бе случвало от време на време да живее при добри хора, за пореден път сравни мислено живота в един семеен дом с живота в чужда къща под наем. Странноприемницата си е хан, каза си вянинът. Един отпътува, друг пристига, никой за никого пет пари не дава. А домът затова е дом, за да е един за всички. И всички — за един… Ниилит тутакси помете от кухнята наплодилите се в изобилие паяци. Вълкодав, който й помагаше при разтребването, още веднъж се почуди колко бързо западат мъжете без мъдрата женска грижа. Скоро в къщата, май за пръв път от година и половина насам, се разнесе приказното ухание на пирожки. Тилорн и Еврих след кратко съвещание склониха домакина си да закачат до старата табела на дюкяна нова, по-малка и скромна, с нарисувани на нея мастилница и гъше перо. И още на другия ден вече се сдобиха с първия си посетител — търговец, замислил да напише писмо. След като човекът си тръгна, двамата само дето не танцуваха, победоносно размахали двата големи сребърника.

Обзети от радост, учените мъже се заеха да ограмотяват невръстното внуче на стареца. Съобразителното хлапе, в чиито жили течеше само една четвърт сегванска кръв, носеше солвянското име Зуйко.