— Нали няма да ни изгониш, Варох, ако започнат да идват и други деца?… — попита Тилорн. Наситилият се в усамотение Варох не възрази. А пък Вълкодав гледаше как оправното внуче вещо усвоява невъобразимо сложното изкуство да чете и мълчаливо завиждаше. Нямаше нищо против да седне до него да се учи и той на четмо. Стига там да беше само Тилорн. Без Еврих. Който или веднага ще изтърси нещо такова, че няма да остави на Вълкодав друг изход, освен да му извие врата, или ще си трае, но радостта все да седиш като на тръни в очакване на изцепките му не е голяма…
Впрочем, късметът не спря да съпътства Вълкодав, който скоро срещна майстор на ризници, склонил да смени двете разбойнически брони за една, която да е по мярка на вянина.
Уж би трябвало да е доволен, но Вълкодав помръкна. От опит знаеше, че големият му късмет обикновено предвещава големи беди.
От деня на схватката на горския път пленените ризници си стояха прибрани. Сега, като ги извади и разгледа, забеляза петната от ръжда и засъхнала кръв. Наложително бе хубавичко да почисти ризниците, преди да ги занесе на майстора. Набави креда и дървени въглища и се запъти към морския бряг, за да накладе там огъня. Писнало му беше да клечи все в града.
— Може ли да дойда с теб?… — примоли му се Ниилит.
Вълкодав не се възпротиви. Защо да не поглези едно момиче, което толкова обича морето?
Двамата вървяха по градското стъргало, задръстено със суетен и щъкащ насам-натам народ. Вълкодав поглеждаше ту наляво, ту надясно към шарените табели, които бележеха кръчма, лавка, железарски дюкян, пекарна, в която тъкмо се допичаха кравайчетата, ако се съдеше по долитащия сладък аромат. Той подуши уханието на сладкиша и въздъхна. Едно от вянските проклятия гласеше: „Цял живот да ядеш хляб, който не е изпечен от майка ти“…
Отдавна беше обърнал внимание, че на някои табели освен красноречивите и понятни на всеки рисунки с бои, дърворезби или медни обкови, тук-там имаше изписани букви. Внезапно го осени смайващо хрумване. Ами то излиза, че и Ниилит знае да чете. И не само на сакаремски. „Белия кон“ на Айр-Дон се намираше вече в земите на солвяните, значи и надписът на табелата е бил изписан на техния език…
— Чети ми какво пише на табелите, Ниилит — помоли я той. — На всичките, дето има букви…
Ниилит се учуди на молбата му, но послушно я изпълни. Вълкодав се мръщеше от напрежение, за да запомни чутото. Запаметяването се каза ненадейно мъчна работа, макар че досега не бе имал поводи да се оплаква от паметта си. Буквите не са като дирите в гората и като силуетите на птиците, летящи над главата ти. Ограмотяването като наука му приличаше по-скоро на усвояването от тялото на хватките на ръкопашния бой или на похватите с оръжие, които то използва от себе си в нужния момент. Вълкодав бе виждал как четат учените хора. Те не се замисляха над всяко ченгелче, а веднага схващаха смисъла на казаното на половин страница. Точно както той самият отразяваше вражеските нападения с меч или с голи ръце, без да се замисля над всяко свое движение…
Но най-лошото бе, че солвянските букви бяха драсканици, напълно лишени от разбираем смисъл. Вълкодав се беше нагледал на какви ли не писмена, виждал бе и такива, където с една буква се изписваше цяла дума. И сега реши, че те сигурно са много по-лесни за запомняне. Не като тези…
— Колко букви има всичко? — попита той Ниилит.
— Солвянски ли? Трийсет и шест.
След кратък размисъл Вълкодав коренно промени мнението си. В езиците, които му бяха известни, броят на думите беше много, ама много по-голяма от тридесет и шест. Залови се да смята колко различни думи може да се сглобят три дузини букви… и тутакси се отказа, защото разбра, че дори да се посвети на тази задача до края на живота си, пак няма да ги преброи.
Ниилит бегло поглеждаше спътника си и бавно, ясно четеше на глас всички надписи на всички табели, като проявяваше особено старание в онези случаи, в които буквите се изговаряха не така, както се пишеха. Веднага беше разбрала какво цели той. И в същия миг насмалко не сглупи, но благодарение на милостивата Богиня овреме си прехапа езика и не се възпря да му дава съвети да се обърне към Еврих или Тилорн. Вече беше разбрала, че Вълкодав е много горд човек и страшен инат. Щом е решил точно от нея да попива знания, значи си има причина за това. За която й се искаше до го поразпита, но не събра кураж. С Вълкодав трябва да се боиш само от гръм небесен, но що се отнася до приказките, не беше лесен и за най-обикновена раздумка, това да не ти е Тилорн. Вянинът повече й приличаше на водното растение сарсан, виреещо в нейния роден край. Още при първото докосване бодливото листо веднага се свиваше като някакъв воден таралеж с настръхнали зелени иглички…