Вълкодав изведнъж я спря, като я хвана за рамото.
— Почакай… ще опитам сам.
Не си направи никакви отстъпки при избора на изпитание. Табелата над вратата на кръчмата съдържаше цели две думи, до които бе изографисан мощен човек с огромен нож, сграбчил за рогата един оказващ яростна съпротива овен.
— „Овнешката плешка“ — предпазливо, сякаш газеше из тресавище, прочете Вълкодав. — Така ли е?
— Точно така! — радостно потвърди Ниилит и надникна в очите му. После искрено допълни: — Много добре ти се получава. Толкова си умен!
Само не казвай това на Еврих, помисли си вянинът. Че ще вземе да падне. Въодушевен от успеха, той от раз прочете още два надписа и нито веднъж не сбърка, макар че в единия срещна непозната буква. Е, да, чувстваше се така, сякаш цял ден е гребал, и то срещу течението. Спомни си как Еврих, като цепи дърва, веднага се сдоби с мазоли поради липсата на опит. Излизаше, че умът също хваща мазоли.
— Някой път ми нарисувай всички букви — помоли той Ниилит. — Бива, нали?
След малко, когато и двамата решиха, че като за първи път стига, Вълкодав попита:
— А ти самата как се ограмоти?
Кой знае защо Ниилит сведе глава.
— Научи ме нашият почитаем съсед… дано дъждът се излее под нозете му, ако само Лан Лама не е отнесъл душата му на праведните небеса…
Вълкодав се сети:
— Оня, същия, дето е искал да те купи за жена?
Ниилит само кимна.
Бива си го съседа, помисли си вянинът. Ниилит разправи веднъж за сиромашкото градче между лъките и океана, където бе преминало детството й. В такава дупка ще мине за велик книжовник всеки, способен да си изпише името. Ама чак пък да дава уроци… И то на дъщерята на съседа! Вълкодав познаваше Сакарем, страната на плахите жени и надутите като пуяци мъже, които се имаха за голяма работа, каквато не са. Не, тук със сигурност се криеше някаква тайна. И преди му се беше случвало да замисли за това, ама първо не го беше еня, а после го емна животът и се беше отказал да мисли по въпроса.
— Сигурно такива съседи са рядкост — предпазливо подхвана той. Мразеше до смърт, когато го караха да разправя за себе си. Значи не беше изключено и другиму да не допадне проявеното любопитство.
— Той приличаше на Тилорн — тъжно отвърна Ниилит. — Ако се бяха срещнали, със сигурност биха се сприятелили. Те дори малко си приличат… същите бради, дълги коси… Само дето Тилорн в действителност е млад, а учителят беше стар…
— И искаше да те купи за жена? — подозрително попита Вълкодав.
Погледът му накара Ниилит да поруменее.
— Всичко… е много по-различно, отколкото си мислиш — обясни тя на вянина. — Живееше в страната ни, понеже го бяха прокудили, и нямаше нищо, освен знанията си. Той самият така казваше. Искаше да ме научи на много неща. Той просто нямаше друг начин да ме отърве от родата…
— Той ли ти е давал книгите? — попита Вълкодав. — На оня великия лечител. Белкат ли беше… нали така се казваше?
— Зелхат — каза Ниилит. — Благородният Зелхат беше изпратен при нас в изгнание, след като младият шад го прогони от Мелсина…
— Така ли било — измърмори Вълкодав. И замълча.
Галирадците, разглезени от щедростта на Морския Господар, отдавна бях свикнали да попълват запасите си от дърва за огрев на морския бряг. След всяка буря вълните изпълнително изхвърляха ту обелени клони, ту отломки от разбити корабни обшивки, та дори и цели трупи. Всичко това до последната треска изгаряше в ненаситните огнища и печки на Галирад и доста подпомагаше неговите граждани. В града докарваха дървата отдалеко, защото още от памтивека влъхвите бяха забранили да се изсича гората в близост до него.
Освен това големият град помнеше как преди пет години в крайбрежните скали бе заседнал исполински дънер с опоскана от вълните черна кора, който бе толкова масивен, че не подлежеше на превоз дори с помощта на впряг от могъщи тежковози. Тогава започнаха да го пилят, но пилите и брадвите го надвиваха с мъка. А дървесината му се оказа с цвят на есенно кленово листо. Породата на дървото бе разпозната от чернокож мономатански търговец:
— Това е благословен маронг, също толкова скъпоценен като слоновата кост. Той не гние, почти не гори и прогонва болестите. Черен е отвън и червен отвътре, също като човека. Отсичането му е равносилно на човекоубийство. Дърварят, отсякъл маронг, цяла година живее в отделна колиба, не се храни на общата трапеза и е под забрана дори да докосне жената…
Цяло лято, та чак до есента дърводелците разкрояваха чудовищното стъбло, досущ като ловците на китове — туловището на своя улов, а влъхвите обикаляха с молитви всяка дъска, за да прогонят възможното зло. Защото никой не може да бъде напълно сигурен в онова, което не се знае.