През същата тази година градът на търговците, Галирад, бе подложен на голяма боязън. Никой така и не разбра каква участ би споходила града при друг изход на великата битка при Трите Хълма. Сигурно сега в него щеше да се шири някой сегвански кунс, пристигнал от далечния остров, за да си разиграва на воля сегванския кон. Някои мърмореха, че подобен развой не би бил чак толкова лош. Ама тия приказки бяха след дъжд качулка, понеже изживяният страх бе преминал и вече не държеше влага. Знайно е, че след като битката всички копнеят да раздават акъл, особено ако не са яко бити. Обаче тогава, преди пет години, същите мърморковци бяха готови на ръце да носят и най-обикновения воин, какво да говорим за дружинните витязи и за самия владетел кнес. Галирадските старци се събраха на съвещание и решиха да закарат скъпоценния маронг в крепостта, за да го подарят на владетеля Глузд — за да обнови царските си палати…
Близо до града пестеливите галирадци омитаха брега като с метла. Вълкодав и Ниилит дълго крачиха успоредно на прибоя, преди да зърнат няколко що-годе сухи пръчки, които вършеха работа за наклаждането на огъня. Градските кули още се виждаха като на длан, но местното население избягваше да се отдалечава толкова. Вълкодав бе наясно защо. Тук морето се врязваше в сушата като тесен залив: а на стотина крачки от мястото на разпаления малък огън крайбрежните камъни се превръщаха в истински скали. Заливът бе обрамчен от гористи възвишения, които се извисяваха с увеличаване на разстоянието все по-непристъпно. А на върха на най-високото към небесата сочеше исполински каменен пръст, величествен дори на фона на островърхите заснежени хребети. Разправяха, че по време на морските бури прибоят се устремявал на страшна височина. Вълкодав се вгледа: въпреки яркото слънце в топлите сини небеса, досами основата, от която пръстът израстваше от скалната верига, се диплеха дрипите на белезникава мъгла. Тя винаги се таеше там — нали не току-така наблюдателните галирадци от памтивека бяха кръстили този гол каменен монолит Мъглявата скала. И пак оттогава смятаха същото това място за особено. Със сигурност също не току-така. Вече и в паметта на сегашното поколение се бе запечатало безследното изчезване на двама души едновременно. Потънали бяха в мъглата и не бяха излезли повече оттам. Макар че други хора преминаваха през нея без никаква вреда за себе си. Лудите глави проучиха канарата от основите до самия връх, за който се закачаха облаците. Но така и не откриха нито пукнатини и пролуки, нито дълбоки пещери. Докато влъхвите твърдяха, че усещали присъствието на сила. Освен това разправяха, че има пещери, които не могат да бъдат видяни от всички и по всяко време. Накратко казано, благоразумните галирадци се стараеха да заобикалят отдалеч Мъглявата скала и сигурно постъпваха правилно. Има святи места. Има лоши места. А има и такива места, които просто не са предназначени за хора. И туй то.
Вълкодав пърлеше ризницата над припламващия малък огън и си мислеше, че спокойно би могъл да свърши тази работа и у дома. При това дори без да си създава толкова грижи. Щукнало му било да се разходи, виждаш ли. За сметка на това Ниилит се радваше на свободата като дете, свали дрехите си зад големия камък и се цамбурна във водата. Вълкодав поглеждаше с половин око как чернокосата й глава ту изчезва, ту изплува сред ситнежа на вълните. Ниилит се гмуркаше учудващо смело, без ни най-малко да се страхува от дълбокото. Морето тук беше доста по-студено, отколкото в Сакарем, но хлапачката беше изпаднала в блаженство. Вълкодав не би се учудил, ако й хрумнеше да събере морски звезди и да ги обяви за деликатес, след което незабавно да ги опече на спретнатия огън. Освен това и на него му се прииска да поплува. Реши да го направи непременно, но след като довърши онова, за което се беше захванал.
Той веднага забеляза конниците, задали се от гората между тях и града. Трима мъже, които яздеха едри, охранени жребци. Потърси с поглед Ниилит: тъкмо бе изплуваха на повърхността и държеше във всяка ръка по една ми да, голяма колкото паница. Конниците яздеха бавно. Насочили се бяха към тях, но без да си дават зор. Чертите на лицата им още му убягваха и Вълкодав се вгледа в плащовете. Не са витязи. Нито са градски стражи. Жадоба с неговите разбойници?… Комесите на Човекоядеца?…
Той повика тихичко девойката: