— Ниилит. — Над водата се подаваше само главата й: той виждаше само лицето, белите рамене, шията с наниза от мъниста и ръцете с мидите. Всичко останало се мержелееше като размазано петно през прозрачните ситни вълни.
— Вземи си дрехите — без да повишава глас, каза Вълкодав. — И плувай към отвъдната страна. Ще доплуваш ли?
Тук заливът беше широк към шестстотин стъпки. Стане ли нещо, едва ли тя ще е лесна мишена за техните лъкове.
— Ще се опитам да подплаша конете им… — обади се Ниилит. — Тилорн ми обясни как. Ще се справя…
— Ще се справиш, обаче я зарежи тая работа — каза и отсече Вълкодав. — Нека първо видим какво са си наумили.
Ниилит хвърли мидената си плячка на брега:
— Може пък да не идват с лошо?
— Може — каза Вълкодав. — Хайде, отплувай.
Ниилит се скри от погледа му зад големия камък… Вянинът не се учуди особено, когато тя цъфна до него облечена. Може би щеше да я хвърли обратно във водата барабар с дрехите, ако не знаеше, че е напълно безполезно да се хаби. Понякога нечия кучешка вярност може да е по-лоша от всяко предателство. Ниилит жално го погледна със сините си очи, в които се плискаше отчаян страх. Взе си мидите, настани се до огъня и зачовърка с треска затворените черупки. От мократа й плитка върху ризата между слабичките й плешки се разрастваше петно морска влага. Вълкодав й подаде ножа. Ако му притрябваше, винаги ще успее да го грабне от ръцете й…
В същото време тримата конници се приближаваха. Двамина яки мъжаги, очевидно запознати с тънкостите на ръкопашните схватки. И мършав старец, почти невъоръжен, ако не се брои късата кама на пояса му, но и тя приличаше по-скоро на скъпоценна играчка, отколкото на воинско оръжие. Тия не бяха от хората, с които работата става дебела. След като стигна до този извод, Вълкодав донякъде се успокои. Най-вероятно висш сановник с телохранителите си. А щом е така, следва да се очаква не сбиване, а размяна на думи.
Поне в началото…
Той поглеждаше към пристигащите ездачи и продължаваше невъзмутимо да почиства ризницата. Само се измести на ръбчето на камъка, на който седеше, и така намести краката, че при нужда да рипне веднага. Не личеше непознатите да са въоръжени с лъкове, а конете няма да се емнат по камънаците, за да се доближат плътно до огъня. А дойдат ли пеша, при очерталата се битка с мечове, не бяха голяма заплаха.
— Здрав бъди, Вълкодаве — учтиво поздрави старецът, спрял жребеца си на десетина стъпки разстояние.
След кратко мълчание Вълкодав отвърна:
— Здрав бъди и ти, добри човече. Само дето, без да ми се обиждаш, нещо не се сещам кой си.
Ниилит вече беше отворила двете миди и ловко разрязваше бледорозовото им месо, като набождаше парченцата на една пръчица.
— За сметка на това тебе те знаят мнозина, Вълкодаве — с усмивка рече старецът. — Мнозина са чули, че си посякъл главорезите на Жадоба, а после си надвил платения воин на жреците… между другото, били го изгонили и сега му търсели заместник. Още ли не са наминавали при теб?… Впрочем всичко това е без значение. Важното е, че малцина могат да си мерят силите с теб в един двубой, Вълкодаве.
— Благодаря за добрите думи — бавно изрече вянинът. Тази известност не го устройваше твърде, но размисълът по въпроса трябваше да бъде отложен за после, за някой по-сгоден и спокоен миг.
Едва ли старият пръч се е дотътрузил тук само за да ме хвали, помисли си той, като напразно се мъчеше да определи племенната принадлежност на събеседника си. Широки сегвански гащи, велхски ботуши с добра изработка, солвянски елек от боядисано сукно… а върху всичко това — скъп плащ, изтъкан в Арантиада. И вянски говори като вянин, нищо че косата му е подстригана. Това му е лошото на големия град, че всичко живо там се смесва в гмеж, по външността на човека не можеш разбра кой и откъде е. Остава ти само да гадаеш как подобава да се държиш с него. Може ли така?…
— Мнозина са чували, че хората на Жадоба са ти предлагали да се присъединиш към тях срещу дял от плячката, но ти си им отказал — продължаваше непознатият. — Във всички времена предаността е била оценявана достатъчно високо…
— Заповядай при огъня — покани го Вълкодав. — Гощавай се с каквото са ни изпратили Боговете, пък и ще си поприказваме… ако има за какво… — Старецът се подвоуми на седлото, погледна назад към телохранителите си, и вянинът се подсмихна: — Нали уж си чувал за мене някои неща…
Единият от юначагите скочи от коня си, за да придържи стремето на господаря си, а после застана зад гърба на стареца, когато онзи отиде да седне до огъня. Докато Вълкодав прецени, че ако нещо стане, ще си има страшен противник в лицето на могъщия телохранител, като го видя как скача от камък на камък. Силен като мечка и дарен с пъргавината на котка.