— Познавам добре твоя народ — изненадващо каза старецът. — При вас се смята за неуважение подхващането на приказка за работата, която те води, без предходна раздумка за работите от живота. Народът ти е мъдър, ала този негов обичай е хубав, ако не бързаш за никъде и срещаш непознат веднъж на половин година…
Чак пък половин година, помисли си Вълкодав. Как пък не. Поне веднъж в месеца, ако не и по-често!
— Обичаят се нагажда според живота — продължи старецът. — Аз, да речем, се срещам с много хора и с всекиго трябва да намеря общ език. Така че не ме съди строго… Дойдох да ти кажа, вянино, че в този град има можещи хора, които знаят как да оковат със злато меча ти.
— Кои са тия хора? — спокойно попита Вълкодав. А наум си каза: един честен човек, нуждаещ се, да речем, от охранител, би дошъл да го цани в странноприемницата или при Варох, без да се крие от никого.
— Това са хора, умеещи да обогатяват и себе си, и другите — отвърна старецът. — Много, много разумни хора. — И допълни след кратко мълчание: — Надявам се, вянино, че не си се врекъл във вярност на никой друг, освен на тази хубавица?
Ниилит свенливо се усмихна.
— Врекъл съм се — каза Вълкодав. — На моите приятели и на човека, който ме прибра под покрива си.
— А сега чуй аз какво ще ти кажа — рече непознатият и се приведе напред. — На света има много влиятелни и богати люде, на които им се пречкат враговете. Разбираш ли за какво ти приказвам?
— Разбирам — спокойно отвърна Вълкодав. Не му беше за пръв път да чува разсъждения, че реши ли да стане наемен убиец, няма да има цена.
— Освен това — продължи старецът — мнозина познавачи на воинското изкуство са готови да наброят големи пари само за да погледат битките между истински бойци. Зрителите се обзалагат, а воините са възнаградени щедро. Особено победителят…
— Знам — кимна Вълкодав. — Благодаря ти и се надявам, че скоро ще се намерят воини, готови да ти служат.
— Но не и ти?
Защото на мен не ми е все едно кого ще убивам, помисли си Вълкодав. И заради кого. Вече се бе наканил да отвърне: „Не, не аз“ и не се знаеше какъв би бил развоят на разговора при това положение, но в същия миг Вълкодав усети познатото парене в гърдите. И се задави от неудържим пристъп на кашлица, като изтърва на земята ризницата.
— Искам да доизживея спокойно дните, които ми остават… — с мъка изговори той, след като овладя дишането си и схвана, че тежкото наследство от рудниците поне веднъж може да му влезе в работа.
На стареца не му убягна погледът на вянина към дланта, с която бе обърсал устните си. И тревогата, с която хубавицата се бе привела към него. Вянинът не се преструваше и веднага стана напълно безинтересен на работодателя.
Той със съжаление стана от мястото си и снажният телохранител грижовно поотупа с длан скъпо извезания му плащ. Вълкодав все нещичко разбираше от хора и наум се зарадва, че си беше спестил отказа с „не“.
Вече яхнал коня, старецът бръкна в кесията на пояса си и извади каквото му попадна — една голяма монета от злато. Колко ли жълтици разнася всеки ден? И колко такива монети още тук щяха да станат притежание на Вълкодав, ако беше склонил да стане негов наемен боец?… Старецът небрежно хвърли монетата в скута на Ниилит. Подръпна юздите и се оттегли по пясъка в лек тръс.
Когато ездачите отново се изгубиха в леса, Ниилит подаде на Вълкодав монетата и кой знае защо попита шепнешком:
— Да не се разболяваш?…
— Не — равнодушно отвърна Вълкодав, като продължи да почиства ризницата.
— А кой беше този?…
Вълкодав поклати глава.
— Не знам. Само ще ти кажа, че Жадоба най-много да му е момче за всичко на тоя.
На връщане, когато подминаваха Бакърения бог и наполовина разградената платформа на пазарния площад, Вълкодав свърна в една от пътеките между сергиите. Помнеше, че беше мярнал там някакъв мъж да продава книги.
Същият продавач и сега седеше до затрупаната с четива сергия. За разлика от останалите, той не се дереше, за да хвали стоката си, не дърпаше минувачите за ръкавите и плащовете. Седеше си на сгъваема, майсторски изработена пейчица и подпрял с ръка брадичката си, четеше книга. По всичко личеше, че за него книжната търговия не е работа, а по-скоро нещо като развлечение. От какво ли се издържаше, да му се чуди човек?
Преди да го заприказва, Вълкодав огледа сергията. Книгите бяха на различни езици и животът на почти всяка, ако се вярваше на вида й, бе дълъг и изпълнен с опасности. Вълкодав бегло плъзна поглед по дебелите като тухла томове с дървени и кожени подвързии, които сигурно струваха цяло имане, и се пресегна за невзрачното книжле-сивушко, като реши, че ако се съди по големината, ще струва най-евтино. Остави до нозете си подгизналата торбичка с мидите, взе книжката и внимателно я разлисти: дали ще срещне поне една позната дума?… Понеже, както се казва, за гледането не се плаща. Успя да види само, че буквите вътре все пак са солвянски.