— На доблестния воин му е присърце поезията? — внезапно се поинтересува търговецът, вдигнал глава от четмото, и заплесналият се в заниманието Вълкодав насмалко не изпусна книжката. Не беше човек, когото можеш да изненадаш неподготвен: ето докъде води учеността! А търговецът не миряса: — Ще се съгласите, че стиховете на Видоха Бортник са неравностойни, но сред тях има и чудесни попадения?
Докато Вълкодав се чудеше как да натамани така отговора, че да не урони достойнството си, на помощ му се притече Ниилит. Грамотността на вянина бе достатъчна да не държи книгата наопаки. Ниилит надникна зад лакътя му и прочете с напевен глас:
Вълкодав беше слушал пътуващи разказвачи на приказки и легенди. Ниилит спокойно можеше да си изкарва прехраната с четене на стихове. Готов беше да се обзаложи, че освен това знае и безчет наизуст. Като нищо и тя самата съчинява. Така напевно може да изговаря думите само онзи, който владее словото.
— Пък аз смятах, че нашето време съвсем е обедняло откъм даровити люде! — възхити се книготърговецът. — Да си кажа правичката, дори не се надявах, че последният труд на любимеца на Боговете Видоха ще намери тук достойни ценители… Предполагам, че купуваш, славни боецо. Вярно, подвързията е мижава работа, не съответства на нивото на съдържанието. За сметка на това цената в сребро е само кон и половина…
Вълкодав поклати глава и мислено изохка, а на глас попита:
— Нямаш ли някоя съвсем обикновена книжка, почитаеми? С най-прости думи…
— За такива, дето тепърва ще овладяват изкуството на четенето?
— Да.
Продавачът се наведе и отвори опърпана кутия от брезова кора и измъкна оттам, нещо, представляващо по-скоро тетрадка от няколко зашити с дебел конец кожени страници. Подаде я на Вълкодав, който я взе. Още на първата страница зърна красиво изписани солвянски букви. Всичките трийсет и шест. Наредени по девет в четири колонки.
— Вирунтата! — каза продавачът.
Вълкодав не разбра и за всеки случай си затрая. На втората страница вече имаше думи. Отгоре бяха наредени късите, а долу — по-дългите. После имаше думи, които се нижеха на върволица, като товарни коне или талиги на търговски керван. В края на книжката те ставаха толкова много, че на Вълкодав леко му причерня пред очите.
— Благородният воин е не само ценител на стихове, но и грижовен родител, който учи сина си на четмо и писмо?
Вълкодав затвори кожената тетрадка. В края на краищата, Тилорн и Еврих наистина ограмотяваха луничавия Зуйко, така че не се налагаше особено…
— Не, аз самият не владея четмото — спокойно каза той. — И за твоя Видоха не бях чувал досега. Но искам да се науча да чета. Колко искаш за тази книга?
— Равностойността на три четвърти кон в сребро — усмихна се търговецът. — Наистина ще ти се изплатят разходите, воине.
— Ще си помисля — рече Вълкодав. — Благодаря, почитаеми.
Те купиха от сладкия лук за запръжката с конопено олио, с която Ниилит си бе намислила да приготви мидите, и закрачиха към дома си. Вълкодав с мрачно упорство четеше надписите на всички табели и, разбира се, бъркаше „Рижавия котак“ с „Рижавия читак“ и обратното. И скастряше Ниилит при всеки опит да му подсказва.
— Какво е това „вирунтата“? — попита я, когато съвсем наближиха работилницата на Варох.
Ниилит помисли и отвърна:
— Така солвяните наричат подредбата на буквите си. По първите седем.
Вълкодав не се сдържа:
— И на това ли те научи съседът?
Ниилит му хвърли лукав поглед.
— Не, просто го видях в книжката, която ти разглеждаше… — После стана сериозна и каза: — Сигурно все пак си настинал. Така кашляше…
— Може и да съм кашлял — не отрече Вълкодав.
— Нека те полекуваме тогава…
Вълкодав си замълча. Ниилит само въздъхна и не посмя да настоява повече.
След като я изпрати до вкъщи, Вълкодав се запъти при майстора на ризници. Пак му се налагаше да мине през пазарния площад и покрай най-различните кръчми, с които заобикаляха тържището в изобилие. Макар че денят едва бе превалил отвъд пладнешката черта, никак не беше изключено да налети на подранил пияница. Вълкодав ускори крачка, за да си спести някоя-друга беля.