Но не му беше писано да премине тази отсечка бързо. Тъкмо бе завил зад ъгъла, когато насреща му се зададоха конници, яздещи в тръс — изглежда, се бяха запътили към прикъта. На най-личното място в средата се кипреше младият болярин, напето яхнал вран халисунски жребец. Вълкодав веднага позна благородника: същият, дето бе застанал отляво на кнесинята, когато тя ги съдеше двамата със стария Варох. Името на болярина беше Лъчезар, но Вълкодав наум му викаше Левака. С прекалена според вянина показност бе плъзнал ръка към ножницата си, когато кнесинята бе наредила на Вълкодав да направи крачка напред. Има ли за какво да го заобича човек?…
Вянинът погледна приближаващите се конници и се усмихна под мустак. Пред болярина и от двете му страни препускаха оправни младоци, стиснали в десниците си заканително поклащащи се копия. Да не би някой да дръзне да скочи на велможата! Е, от какъв зор тогава онзи е обучаван да се сражава откакто е проходил? Тия момчетии май даже бяха петимни да се намери някой достатъчно гламав ахмак. Поне един в цял Галирад. За да му разкажат това-онова…
Вълкодав се отдръпна заднишком досами стената на някаква къща и си помисли, че галирадските солвяни поне не свалят шапки при среща с витязите на своя кнес. Засега. Сигурно скоро и те ще се отракат…
В този миг покрай него тичешком премина някаква бедно облечена, неугледна, старица и с плач се устреми към болярина, като се опитваше да го хване за стремето, за да го спре. Молителка за Правда, заключи Вълкодав. Иска този болярин да я раздаде. Или търси защита от силен човек…
Момците не изтърваха дългоочаквания сгоден случай да покажат на какво са способни. Не пуснаха бабата да припари не до стремето, ами дори до сянката на коня на техния господар. Единият от младите воини веднага насочи коня си така, че да я събори на земята. После се наведе от седлото, за да халоса нахалната парцалана с дръжката на копието си… Но не го стори, защото над старицата, приклекнал на едно коляно, вече се беше надвесил снажен вянин с белег, минаващ през лявата страна на лицето. Вянинът не каза нито дума, просто вдигна глава и погледна младока, който осъзна, че само още едно движение ще му коства живота. При това животът му ще бъде пропилян по особено мъчителен начин. Младият човек побърза да смуши коня с пети и препусна да догонва своите хора.
След като се убеди, че никой няма намерение да се връща, Вълкодав вдигна старицата от земята и я попита:
— Много ли се удари, бабо?
Тя само плачеше, закрила лицето си с длани. Плачеше така, сякаш пред очите й избиваха цялата й рода. Вълкодав оправи кърпата, срамно оголила проскубаните побелели коси. По всичко личи, жената беше от източните велхи, но прекалено отдавна живееше в чужбина: едничкото нещо, което се беше запазило от живота в родината, бе фината плетеница на зелената татуировка върху изсъхналата кафява китка. И беше загърната с плащ, прихванат на рамото с голяма топлийка, наместо сегванска носия. Избелялата й, явно прекроена от чужда, риза беше грижливо и красиво закърпена, а върху лактите личаха кръпки, явно пришити от същата сръчна ръка. Слугиня, реши Вълкодав. Или пък направо робиня.
— Успокой се, вамо — рече Вълкодав на нейния роден език. — Кажи ми, кой те наскърби?
Когато чу велхска реч, бабичката вдигна глава, погледна го в лицето с подутите си от плач черни очи и понечи да каже нещо, но сълзите я бяха оставили без глас.
— Над… моят Над… Колко зими… — бе единственото, което успя да разбере Вълкодав.
Той се огледа наоколо. Хората ги подминаваха и понеже повечето не бяха станали свидетели на случилото се, с любопитство се оглеждаха към старата жена, ридаеща в прегръдките на въоръжен мъж. Майка, която посреща сина си. Или го изпраща? Макар че, не, по-скоро го посреща.
Погледите на зяпачите не се понравиха особено на Вълкодав и той поведе бабичката натам, където гостоприемно се мержелееше широко отворената врата на кръчмата. Това беше същата „Овнешка плешка“, чиято табела бе сричал тази заран. Вълкодав прекрачи високия праг и почти пренесе през него старицата: онази не отлепи длани от лицето си и покорно се тътреше след него. Едва ли имаше причини за подобна доверчивост към един вянин, който мяза на пладнешки разбойник, но Вълкодав разбираше, че тя не го е загледала с нужното внимание. Личеше си, че нехае за всичко на света: държеше се като човек на ръба на отчаянието, който чувства, че животът е изгубил всякакъв смисъл. Той знаеше какво е усещането.