Кръчмата се оказа учудващо просторна. Точно на това се беше чудил отначало Вълкодав в големите градове: защо къщите са така накамарени и плътно долепени, само дето не се катерят една връз друга, за да надникнат поне с половин оченце, поне с ъгълче, ама да се покажат и те на главната улица. Влизаш вътре, примирен с мисълта, че ще стоиш на един крак, а от тезгяха до вратата те делят цели двайсет стъпки разстояние…
Вътре имаше сума ти народ. Тъкмо бе време за вечеря, сиреч да се запладни, защото слънцето е хванало юга. Всички, които нямаха собствено огнище в града, се емваха към гостилниците да похапнат. Насам се забързваха и поне половината от онези, които биха могли да вечерят вкъщи. Защото гостилницата е нещо повече от зелева супа, каша и бира. Тя е мястото да срещнеш стари приятели, да завържеш нови познанства, често твърде полезни за един деен гражданин. Или да чуеш свежа приказка от речовити зевзеци, с техните понякога твърде интересни и чудни лакърдии…
Вълкодав обгърна кръчмата с набито око и видя дълга, може да се каже празна пейка, на която седеше само някакъв младеж с външност на чирак на майстор-кожар. Вянинът заведе старицата при далечния ъгъл на неговата маса, но момъкът направо подскочи и побърза да се премести:
— Заето е… всеки момент ще дойдат едни хора.
Вълкодав изпита желание да натири чирака на кожаря, като първо забърше с него гладката бащина Божия Длан, но каза само:
— Ще се сместят.
— Заето е, казах! — недоволно повтори чиракът.
Вълкодав също повтори, този път през зъби:
— Ще се сместят.
Оня не посмя да продължи спора и обидено си затрая. Вълкодав спря подминаващата ги тичешком хубавелка слугиня:
— Красавице, донеси на бабата студено кисело млекце…
В галирадските кръчми бе прието да се поднасят вода, мляко, квас и дори бира без пари — но само на гостите, поръчали нещо за хапване. Затова Вълкодав подаде на девойката един грош и тя кимна, после бързо се отдалечи.
— Сега, вамо — рече Вълкодав.
Утоляването на жаждата отвлича човека, кара го да мисли не само за патилата си, но и за други неща, като по този начин спомага ако не за неговото успокоение, то поне за подреждането на мислите. Слугинята се върна от зимника и постави запотената чаша на масата — пред Вълкодав. Вълкодав я премести пред жената:
— Пий.
Старицата равнодушно взе чашата и я поднесе към устните си.
— … и точно тогава тя насъска срещу нас своите вяни — достигна до ушите на Вълкодав високият глас на подпийнал младеж, долетял от дъното на кръчмата оттам, където вече не достигаше дневна светлина от вратата, а само мъждукаха в жълто малките светилници с потопени в олио фитили, които бяха наслагани по дългите рафтове, заковани по стените. Гласът беше познат и Вълкодав веднага застана нащрек. Друг е въпросът, че с нищо не издаде своята заинтересованост и не се извърна към говорещия.
— Същински селяндури — продължи своя разказ онзи. — Петима или шестима с ей такива зурли, че и високи, и с плещи като скринове. Да пукна, ако лъжа!… И откъде ги беше изкопала!… Е, ние първо ги разпръснахме като пилци, обаче после двама от абдалите ме сграбчиха за ръцете, а третият ме светна право в окото…
Това беше единият от каруцарите. Същият, комуто Вълкодав бе върнал ножа. Не беше много ясно защо изобщо е тръгнал да се хвали с едно сбиване, свършило безславно. В което на всичкото отгоре на пияна глава сметнал за петима единствения си противник. Но виж, заради тия приказки, че двама ВЯНИ го били държали за ръцете, за да може трети вянин да кове с юмрук безпомощната муцуна на беззащитен пияндур…
Междувременно младежът съвсем отпусна юздите.
— И точно тогава ми взеха хубавия нож — осведоми той слушателите си. — Вярно, че са същински бараби, ама аз им натрих носовете. Силата си е сила, така е, ама и акъл се иска. Отивам аз, значи, на другия ден, откривам техния главатар… Да ви кажа ли какво правеше? Бършеше пода там, където ние бяхме плюли…
Последните му думи бяха съпроводени от дружен кикот.
— Значи така, отивам при него и се правя на чиста кладенчова вода ненапита, почвам да му разправям врели-некипели: ножът, значи, е на тейко ми, дарен ми е от скъпия ми родител. Смили се, за да не погина от срам. Той, нали си е прост, веднага се разкисна и на бегом ми изнесе ножа от кучешката си колиба. Поне да беше погледнал, че ножът е нов-новеничък, ама откъде толкова ум…
Този път не падна чак толкова задружен смях. Не всички в Галирад бяха забравили, че е редно да имаш свян от родителите си, не всички ги досмеша от тази каруцарска история. Друго нещо е да вземеш на подбив вяните, виж това бива!