На Вълкодав не му убягна опасението в погледа, който му хвърли скришом чирака на кожаря. Той с кимване му посочи бабата и каза:
— Имай грижата никой да не я закача.
А сам се изправи на крака и бавно пое по посока на тезгяха.
Почти веднага забеляза каруцаря. Онзи седеше с гръб към него на трапеца, отрупана с празни халби. При неколцина местни младежи, които с наслада си пийваха биричка. Някой пусна поредната шега: „… и ето веднъж един вянин дошъл в града“ — и всички се засмяха. Вълкодав не се спря и каруцарят най-после забеляза, че седящите срещу него един по един престават да го слушат и млъкват, загледани някъде над главата му. Той ядосано се обърна…
И срещна погледа на същия оня вянин от гостилницата на Любочада, който го гледаше, без да мига. И мълчеше. И горе-долу отговаряше на пресъздадената от каруцаря картина. Снажен исполин с железни възлести ремъци наместо мускули. А над рамото му матово проблясваше тежката кръстачка на меча. Вянинът търпеливо изчака да настане гробна тишина. И на тази, и на съседните трапези. После заговори. Не с много висок, но доловим от всички глас.
— Ако се смяташ за мъж, стани и отговаряй за думите си — каза Вълкодав. — А ако не станеш, значи си просто чувал с фъшкии. Нищо повече.
Пак настана тишина. Вече цялата кръчма ги гледаше.
— Ей, я по-кротко, вянино… — изръмжа някой зад гърба на Вълкодав. Той нито се обърна, нито отвърна.
Стоеше много спокойно и неподвижно, с отпуснати ръце. И чакаше. И не сваляше поглед от нанеслия оскърблението.
Онзи, разбира се, беше пресушил доста халби, но сегашното му пиянство беше нищо в сравнение с безпаметното насвяткване от деня на сбиването. Определено не му се умираше. Наведе глава и се прегърби на пейката, за да скрие очите си.
Като видя, че каруцарят няма никакво намерение да става, Вълкодав рязко и светкавично издърпа от пояса на седящия ножа. Същият онзи нож. Хвана с три пръста масивното острие и го счупи като дялана подпалка. Хвърли на пода парчетата и мълчаливо, без да се оглежда, се насочи към масата, на която бе оставил бабата. Той знаеше, че ще успее да долови всеки звук, ако каруцарят все пак сглупи. Или не каруцарят, а който и да било от останалите.
Но не последва нищо повече. Когато стигна до масата, в кръчмата вече бе настанала съвсем същата врява като преди.
Риданията, пораждани от всяка, дори най-безутешната мъка, си имат край. В душата настава нещо като препълване и раздиращото я отчаяние отстъпва място на тъпото безразличие. Така и старата велхиня, свита над чашата, от която киселото мляко бе изпито, бършеше зачервените си очи, но вече не плачеше.
Чиракът на кожаря, видял похода на Вълкодав към тезгяха, го посрещна с всичкото си уважение и дори му посочи с ръка бабата: демек, увардих я. А когато след малко в кръчмата нахълта шумната дружина на приятелите му и се развайка, че на масата е възтясно, той красноречиво размаха ръце за да ги вразуми и рече:
— Нищо, ще се сместите…
— Бабо, разкажи ми за мъката си, стига да искаш — каза Вълкодав.
… Нарекли я Кирен. Преди четиридесет зими младата девойка споделила с любимия честното брачно ложе. Противно на всички обичаи, отпразнували насрочената за есента сватба в края на пролетта, понеже съседите сакаремци заплашвали с война и мъжете на племето, децата на Сребърния облак, поемали към бойното поле. Нека младият годеник има любимата и поне да продължи себе си чрез потомството, ако му бъде писано да загине. И той тръгнал, нейният Над кланд Аркатнейл, строен като млада топола, силен като сто бика и румен като утринна зора. Тръгнал, за да не се върне…
Съдбата вече не била благосклонна към младата му жена. Боговете не я дарили с наследник, а втори път не се омъжила, защото според разказите на воините нейният Над не бил сред загиналите. Един ден Кирен излязла от вратника и също не се върнала повече у дома. Поела към Сакарем с надеждата да открие там съпруга си. И не само не го открила, ами и тя била поробена. Дълго я влачил животът като тресчица, носена от придошла река, и накрая я изхвърлил на брега: преди девет зими тук, в Галирад, добросърдечните земляци-велхи откупили Кирен от робство. Понеже вече била остаряла и без зъби, вече не вдигали безбожно цената. Ето така станало, че заживяла тук — като прислужница на една добра вдовица…
И днес, когато била поела към пазара за зарзават, предназначен за господарската трапеза, минала покрай хамалите, които товарели арантски кораб, преди да отплава. И там… на рампата, по която търкаляли към борда бъчвите с прочута галирадска сельодка… стоял… с писало в ръка и с окачена на гърдите с ширитче навощена дъсчица… с робски нашийник на врата…