— Той си е все същият, моят Над… — гладката Божия Длан отново бе оросена от прозрачни сълзи. — Все същият хубавец… само дето е съвсем побелял…
Когато я зърнал, старият Над се хванал за сърцето и насмалко не умрял намясто. А после се хвърлил към нея, но не успял да я грабне на ръце, както тогава, навремето. Сега имал само една ръка, а втората бил изгубил на младини, в оня най-първи и последен бой. Но колко здраво я бил прегърнал с тази си единствена ръка!…
Така стояли двамата, забравили за целия свят. Докато строгият вик на надзирателя не ги накарал да се опомнят и да се върнат на земята от щастливите небеса…
— А после какво? — попита Вълкодав.
А после тя подбила от тичане петите на съсипаните си от възрастта крака, обикаляла из града в опит да събере откуп за мъжа си. Корабът щял да отплава още днес, а арантянинът Дарсий, господаря на Над, нямал никакво намерение да чака. След като обиколила всички земляци-велхи, Кирен хукнала към пазарния площад, при звънката кленова бухалка, с която от памтивека оскърбените и страдащите призовавали честните хора. Понеже не била родом от Галирад и дори не била солвенка по произход Кирен нямал на какво особено да се надява. От какъв зор гражданите ще склонят да слушат приказките на някаква чорлава бабичка?… Обаче те не само я изслушали, но дори започнали да хвърлят в нозете й пари. Е, не жълтици, а медни грошове, но имало и някой друг сребърник.
Събраното било сравностойност два и половина коня.
Недостигащото — четири коня и половина…
Дали арантянинът-господар се е пошегувал, или пък наистина цени извънмерно едноръкия Над, който като предан роб не допускал някой с пръст да докосне господарското имане? Пред свидетели обещал да пусне роба срещу седем коня в сребро. Нито повече, нито по-малко, ако ще да е меден грош. Не знаел кога ще се веене отново в Галирад. Може да не благоволи повече никога…
— Значи затова ти се завтече към болярина… — рече Вълкодав.
Кирен кимна. Какво са седем коня за един болярин? За един витяз, който стои начело на дружина, възнаграден с безмерна плячка, извоювана в битките, и с благоволението на кнеса?… Само едното му сребърно стреме, до което не бяха пуснали бабата да припари, струваше повече. Но Левака си е левак. Няма начин да мине вдясно, ако ще само дясното да е вярната посока и страна. Дали пък ненапразно го следваше бдителната охрана. Да видиш сметката на такъв едва ли е грях…
— Да вървим — рече Вълкодав. Стана и хвана Кирен за рамото. — Хайде, вамо, отиваме да откупим твоя дядо.
Невярваща на ушите си, велхинята огледа кърпената му, небоядисана риза и опърпаните кожени гащи и почти се разсмя.
— Ама ти… Ама ти самият, синко…
— Аз имам с какво да платя — каза Вълкодав. И от безвъзвратния смисъл на казаното сърцето глухо отекна в гърдите му. — Да вървим, почитаема Кирен кланд Аркатнейл.
За малко да закъснеят.
Големият, дълбоко нагазил под тежестта на товара си кораб на арантяните още стоеше на пристана, но последните приготовления за отплаването бързо приключваха. Всеки миг на двете мачти щяха да се издигнат пъстрите квадратни платна. После щяха да политнат към водата здравите пристанищни въжета. За да отплава бавно корабът, като прибере в движение котвата на въже от усукан халисунски коноп…
Вълкодав веднага видя едноръкия Над. Несретният старец пристъпваше от крак на крак до корабната стълба и се взираше в тълпата. Наистина бе висок и широкоплещест, личеше си, че е бил голям хубавец на младини. А на врата му се поклащаше бронзов нашийник. Просветените арантяни слагаха на робите нашийници със здрава халка за верига, за да улеснят оковаването, предвидено като наказание на опърничавите. Ето че Над видя своята Кирен, сетне вървящия подире й снажен вянин… Едноръкият Над очевидно сметна Вълкодав за син на бабата. Може би дори за свой собствен. Можеше да е син, израснал сред всяко племе… После обаче робът осъзна грешката си и само тежко въздъхна.
В това време Вълкодав и Кирен бяха изпреварени от набит здравеняк с рижава брада, който с бърза крачка се завтече към стълбата.
— Качвай се! — заповяда той на стареца и повелително махна с ръка. — Че корабът ще отплава!
— Моля те, Накар… — сгъна се на две робът. — Много те моля, извикай господаря…
— Дали пък да не ти доведа направо Царя-слънце? — скастри го Накар. — Я по-живо се качвай, че току-виж съм ти отскубнал и втората ръка!…